Тримата мускетари

Най-напред д’Артанян се прибра у дома си и се зае най-грижливо със своята външност. После отиде у Атос и както винаги му разказа всичко. Атос изслуша плановете му, после поклати глава и с известна горчивина го посъветва да бъде предпазлив.

— Как! — рече му той. — Вие току-що изгубихте една жена, която според думите ви е добра, прелестна, съвършена, и ето че тичате вече след друга!

Д’Артанян почувствува, че укорът е справедлив.

— Обичах госпожа Бонасийо със сърцето си, а милейди обичам с разума си — поясни той. — Като искам да ме заведат у милейди, аз се старая преди всичко да си изясня ролята, която тя играе в двореца.

— Ролята, която тя играе, боже мой! От всичко, което сте ми разказвали, не е трудно да се отгатне. Тя е някакъв агент на кардинала: жена, която ще ви вмъкне в клопка и вие чисто и просто ще оставите там главата си.

— Дявол да го вземе! Драги ми Атос, струва ми се, че вие гледате много мрачно на всичко.

— Какво да се прави, скъпи мой! Аз не вярвам на жените; платих си за това, и най-вече на русите жени. Милейди е руса, нали така ми казахте?

— Тя има най-хубавите руси коси, които могат да се срещнат.

— Ах, бедни ми д’Артанян! — въздъхна Атос.

— Слушайте, искам да си изясня; после, когато узная онова, което ми е нужно, ще се отстраня.

— Изяснявайте си — отвърна равнодушно Атос.

Лорд Уинтър дойде в определения час, но Атос, предупреден навреме, мина в другата стая. И тъй, той намери д’Артанян сам и понеже наближаваше осем часът, отведе момъка.

Долу чакаше елегантна карета и понеже беше впрегната с два превъзходни коня, след миг бяха на площад Роаял. Милейди Кларик посрещна студено д’Артанян. Домът й се отличаваше с необикновен разкош и при все че повечето англичани, прогонени от войната, напускаха Франция или се канеха да я напуснат, милейди беше направила нови разходи за обзавеждане на къщата си: това доказваше, че общата мярка, която изгонваше англичаните, не я засягаше.

— Ето — каза лорд Уинтър, като представяше д’Артанян на сестра си — един млад благородник, който държеше живота ми в своите ръце и не поиска да се възползува от преимуществото си, при все че бяхме двойни врагове, тъй като аз го обидих пръв и съм англичанин. И тъй, поблагодарете му, госпожо, ако изпитвате някакви приятелски чувства към мене.

Милейди сви леко вежди; едва доловима сянка мина по челото й, и толкова странна усмивка се появи на устните й, че момъкът, като видя тия три оттенъка, неволно изтръпна.

Братът не видя нищо; той се беше обърнал и си играеше с любимата маймуна на милейди, която го беше дръпнала за дрехата.

— Бъдете добре дошъл, господине — отвърна милейди с необикновено нежен глас, пълно противоречие на признаците за лошо настроение, които д’Артанян току-що беше забелязал, — днес вие придобихте правото да ви бъда вечно признателна.

Тогава англичанинът се обърна и разказа за двубоя, като не пропусна нито една подробност. Милейди го изслуша с най-голямо внимание; все пак лесно се забелязваше въпреки всички усилия, които тя правеше, за да скрие чувствата си, че разказът не й е никак приятен. Кръв нахлуваше в главата и, а малкото й краче нетърпеливо помръдваше под роклята.

Лорд Уинтър не забеляза нищо. После, когато завърши, той се приближи до една маса, на която имаше поднос с бутилка испанско вино и чаши. Той напълни две чаши и покани със знак д’Артанян да пие.

Д’Артанян знаеше, че е голяма обида за един англичанин, ако откажеш да пиеш наздравица с него. Затова се приближи до масата и взе втората чаша. Но той не изпускаше от погледа си милейди и забеляза в огледалото как лицето й се промени. Сега, когато мислеше, че никой вече не я вижда, чувство, прилично на ярост, изкриви чертите й. Тя хапеше ожесточено кърпичката си.

Тогава влезе хубавата млада прислужничка, която д’Артанян беше забелязал; тя каза на английски няколко думи на лорд Уинтър, който поиска веднага на д’Артанян разрешение да се оттегли, като каза, че работата, за която го викат, е неотложна и възложи на сестра си да го извини.

Д’Артанян се ръкува с лорд Уинтър и се върна при милейди. Лицето й с поразителна подвижност беше придобило пак прелестното си изражение — само няколко малки червени петна по кърпичката й показваха, че си бе хапала устните до кръв.

Устните й бяха прелестни, сякаш от корал. Разговорът стана оживен. Милейди като че се беше съвзела напълно. Тя разказа, че лорд Уинтър й е само девер, а не брат: омъжила се за най-малкия син в семейството, който я оставил вдовица с едно дете. Това дете било единственият наследник на лорд Уинтър, ако лорд Уинтър не се ожени. Всичко това откриваше на д’Артанян една завеса, която забулваше някаква тайна, но той не виждаше още какво има зад тая завеса.

Впрочем след половинчасов разговор д’Артанян бе убеден, че милейди е негова съотечественица: тя говореше толкова правилно и така изискано френски, че не можеше да има никакво съмнение по този въпрос.