Тримата мускетари

По-дребен писар застана зад първия, друг по-едър — зад втория, а зад третия се появи дванадесетгодишен дребосък.

Всичко трима писари и половина; това на времето означаваше адвокатска кантора с голяма клиентела.

При все че мускетарят трябваше да дойде чак в един часа, прокуроршата започна да се ослушва още от дванадесет часа и се надяваше, че сърцето, а може би и стомахът на нейния любим ще го накарат да дойде един час по-рано.

Госпожа Кокнар излезе на входа почти в същото време, когато гостът й застана пред вратата, и появата на достойната дама го избави от голямо затруднение. Писарите го гледаха любопитно, а той, като не знаеше какво да каже на тази възходяща и низходяща гама, стоеше с вързан език.

— Това е моят братовчед — извика прокуроршата. — Влезте де, влезте, господин Портос.

Името Портос направи впечатление на писарите, които почнаха да се смеят, но Портос се обърна и всички станаха отново сериозни.

Влязоха в кабинета на прокурора, след като минаха през чакалнята, където бяха писарите, и през кантората, където трябваше да бъдат: тя беше мрачна стая, отрупана с книжа. Като излязоха от кантората, минаха покрай кухнята, която остана вдясно, и влязоха в приемната.

Всички тия стаи, които бяха свързани една с друга, не вдъхваха приятни мисли на Портос. Разговорите навярно се чуваха отдалеч през всички тия разтворени врати; освен това, когато минаваха покрай кухнята, той хвърли бърз и изпитателен поглед и сам установи за срам на прокуроршата и за свое голямо съжаление, че там нямаше оня огън, онова оживление, онова движение, които царят обикновено в тоя храм на лакомството при един добър обед.

Прокурорът беше навярно предупреден за това посещение, защото не се изненада никак при появата на Портос, който се приближи към него доста нехайно и се поклони вежливо.

— Ние, както изглежда, сме братовчеди, нали, господин Портос? — рече прокурорът и се приповдигна, опрял ръце на тръстиковото си кресло.

Старецът, облечен в широка черна дреха, в която се губеше хилавото му тяло, беше зелен и сух; малките му сиви очи, които блестяха като въглени, и устата му, която постоянно се кривеше, бяха сякаш единствената част от лицето му, където трептеше още живот. За нещастие краката започваха да отказват да служат на цялата тази кокалеста машина; от пет-шест месеца, откакто беше почувствувал това безсилие, достойният прокурор беше станал почти роб на жена си.

Братовчедът бе приет безропотно — ето всичко. Ако беше здрав, господин Кокнар би отхвърлил всякакво родство с господин Портос.

— Да, господине, ние сме братовчеди — отвърна, без да се смути, Портос, който всъщност никога не беше се надявал, че ще бъде приет възторжено от съпруга.

— От женска страна, нали? — попита подигравателно прокурорът.

Портос не схвана подигравката, взе я за простодушие и се засмя под големите си мустаци. Госпожа Кокнар, която знаеше, че простодушен прокурор е много рядко явление, се усмихна леко и силно се изчерви.

Още щом пристигна Портос, Кокнар започна да хвърля тревожни погледи към големия шкаф, поставен срещу дъбовото му писалище. Портос разбра, че този шкаф, при все че не приличаше никак на оня, който беше виждал в сънищата си, трябва да е желаният сандък, и се поздравяваше, че действителността е с шест стъпки по-висока от мечтата.

Господин Кокнар не се задълбочи повече да изследва родствените връзки, но като придвижи разтревожения си поглед от шкафа към Портос, каза само:

— Нашият братовчед, преди да замине на поход, ще ни направи честта да обядва един път с нас, нали, госпожо Кокнар?

Този път Портос получи удара право в стомаха и го почувствува; изглежда, госпожа Кокнар също го почувствува, защото отговори:

— Моят братовчед няма да идва вече, ако види, че го посрещаме зле; но в противен случай той ще прекара толкова малко време в Париж, с други думи, няма да има възможност да ни вижда често, и ние трябва да го помолим да ни навестява почти винаги, когато разполага със свободно време до заминаването си.

— О, крака мои! Бедни мои крака! Къде сте? — измърмори господин Кокнар и се опита да се усмихне.

Тази помощ, която дойде на Портос в момента, в който бяха застрашени гастрономическите му надежди, вдъхна на мускетаря голяма признателност към неговата прокурорша.

Скоро стана време за обед. Минаха в столовата, голяма тъмна стая, която се намираше срещу кухнята.

Писарите, които навярно бяха подушили необичайни занимания в къщата, се явиха с военна точност, като държаха в ръка столчетата си, напълно готови да седнат. Виждаше се как движат предварително челюстите си със застрашителни намерения.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос, като хвърли поглед върху тримата гладници, тъй като хлапакът, разбира се, не беше допуснат на общата маса. — Дявол да го вземе! Ако бях на мястото на своя братовчед, не бих държал такива лакомци. Сякаш са корабокрушенци, които не са яли от шест седмици.“

Появи се господин Кокнар — госпожа Кокнар го возеше в креслото му с колелца и Портос й помогна да го приближи до масата.

Щом влезе, и той като своите писари раздвижи ноздри и челюсти.