Тримата мускетари

— Охо! — подхвърли той. — Каква апетитна супа!

„Какво толкова необикновено намират в тая супа, дявол да го вземе?“ — каза си Портос като видя бледия бульон, който наистина беше много, но съвсем постен — само тук-таме плаваха няколко корички като острови от архипелаг.

Госпожа Кокнар се усмихна, даде знак и всички бързо насядаха.

Най-напред се сипа на господин Кокнар, после на Портос; след това госпожа Кокнар напълни своята чиния и раздели коричките без бульон между нетърпеливите писари.

В този миг вратата на столовата се отвори от само себе си със скърцане и през полуотворените крила Портос забеляза малкото писарче, което не можеше да вземе участие в угощението и ядеше хляба си при двойната миризма от кухнята и от столовата.

След супата прислужничката донесе варена кокошка, разкош, който накара сътрапезниците така да се ококорят, сякаш очите им щяха да изскочат.

— Вижда се, че обичате роднините си, госпожо Кокнар — забеляза прокурорът с почти трагична усмивка. — Това е наистина уважение, което правите на своя братовчед.

Бедната кокошка беше мършава и покрита седна от ония дебели и настръхнали кожи, които костите никога не успяват да пробият въпреки усилията си; трябва да са я търсили дълго време, докато я намерят на пръта, кацнала там, за да умре от старост.

„Дявол да го вземе! — помисли си Портос. — Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена.“

И той погледна наоколо, за да види дали споделят мнението му; но тъкмо обратното, той видя само пламнали очи, които поглъщаха предварително славната кокошка, предмет на неговото презрение.

Госпожа Кокнар дръпна чинията към себе си, откъсна сръчно двата големи черни крака, които сложи в чинията на мъжа си; отряза врата и го остави заедно с главата настрани за себе си; отдели крилото за Портос и подаде на прислужничката, която я беше донесла, почти непипнатата птица и тя изчезна, преди мускетарят да успее да види измененията, които отчаянието придава на лицата според характера и темперамента на тези, които го изпитват.

Вместо кокошката се появи блюдо с боб, грамадно блюдо, от което се подаваха няколко овнешки кости, които на пръв поглед изглеждаха покрити с месо.

Но писарите не се поддадоха на тази измама и по мрачните им лица се изписа примирение.

Госпожа Кокнар раздели това ястие между младежите пестеливо, като добра домакиня.

Дойде ред на виното. Господин Кокнар наля от съвсем малко пръстено шише по една трета от чашата на всеки младеж, наля почти толкова и на себе си и шишето мина веднага към страната на Портос и на госпожа Кокнар.

Младежите доливаха във виното си вода, после, като изпиеха половин чаша, пак я допълваха и продължаваха непрестанно така, докато на края на обеда пиеха някакво питие, чийто цвят от рубинен започваше да напомня на горен топаз.

Портос изяде свенливо кокошето си крилце и потрепера, когато усети под масата коляното на прокуроршата да се допира до неговото. Той също изпи половин чаша от толкова червеното вино и позна, че е отвратителното монтрьойско вино, ужас за хора с изтънчен вкус.

Господин Кокнар го погледна как пие виното чисто и въздъхна.

— Ще си хапнете ли от боба, братовчеде Портос? — попита госпожа Кокнар с глас, който искаше да каже: повярвайте ми, не яжте.

— Дявол да ме вземе, ако вкуся от него! — измърмори съвсем тихо Портос.

После продължи високо:

— Благодаря, братовчедке, нахраних се вече.

Настъпи мълчание. Портос не знаеше какво да прави. Прокурорът повтори няколко пъти:

— Ах, госпожо Кокнар, моите поздравления, вашият обед беше истинско угощение! Боже мой, как се нахраних!

Господин Кокнар беше изял супата си, черните крака на кокошката и единствената овнешка кост, по която имаше малко месо.

Портос помисли, че му се присмиват, и започна да суче мустаците си и да се мръщи; но коляното на госпожа Кокнар най-нежно го посъветва да има търпение.

Това мълчание и прекъсването на обеда, които Портос не можеше да си обясни, имаха, напротив, страшно значение за писарите: при един поглед на прокурора, придружен с една усмивка на госпожа Кокнар, те станаха бавно от масата, сгънаха още по-бавно кърпите си, после се поклониха и тръгнаха.

— Хайде, младежи, вървете, храната ви ще се смели през време на работата — каза важно прокурорът.

Когато писарите излязоха, госпожа Кокнар стана и извади от бюфета парче сирене, сладко от дюли и точено с бадеми и мед, което тя сама бе приготвила.

Господин Кокнар се намръщи, защото виждаше много ястия; Портос прехапа устни, защото виждаше, че няма какво да обядва.

Той погледна дали блюдото с боба е още там, но блюдото с боба бе изчезнало.

— Истинско угощение — извика господин Кокнар, като се въртеше в креслото си, — истинско угощение.

Портос погледна шишето, което беше до него, и се надяваше, че с вино, хляб и сирене ще се нахрани; но нямаше вино, шишето беше празно; господин и госпожа Кокнар, изглежда, изобщо не забелязваха това.

„Добре — каза си Портос, — за друг път ще зная.“

Той поднесе към устните си лъжичка сладко и по зъбите му полепна лепливото тесто на госпожа Кокнар.