Тримата мускетари

Но този път нашият гасконец изведнъж видя ползата, която можеше да се извлече от любовта, която Кети беше признала по толкова простодушен или по толкова безсрамен начин: ще може да спира писмата, адресирани до конт дьо Вард, да има съюзник в самата къща, да влиза по всяко време в стаята на Кети, съседна със стаята на господарката й. Както виждаме, вероломният младеж вече жертвуваше бедното момиче, за да спечели милейди — доброволно или насила.

— Е — обърна се той към девойката, — искаш ли, моя мила Кети, да ти дам доказателство за любовта, в която ти се съмняваш?

— За коя любов? — запита девойката.

— За тази, която съм напълно готов да изпитвам към тебе.

— И какво е това доказателство?

— Искаш ли тая вечер да прекарам с тебе времето, което прекарвам обикновено с господарката ти?

— О, да! — извика Кети, като плесна с ръце. — На драго сърце!

— Добре, мило дете — рече д’Артанян, като се настани в едно кресло, — ела тук да ти кажа, че ти си най-хубавата прислужничка, която съм виждал досега!

И той й говори толкова дълго и така хубаво, че бедното момиче, което искаше да му вярва, му повярва… Но за голяма изненада на д’Артанян хубавата Кети се бранеше някак упорито.

Времето минава бързо, когато минава в нападение и отбрана.

Удари полунощ и почти в същото време звънна звънчето в стаята на милейди.

— Гледай ти! — възкликна Кети. — Ето че господарката ми ме вика! Върви, върви си бърже!

Д’Артанян стана и си взе шапката, сякаш имаше намерение да я послуша; после отвори бързо вратата на един голям шкаф, вместо да отвори вратата към стълбата, и се сгуши вътре между роклите и пеньоарите на милейди.

— Какво правите? — прошепна Кети.

Д’Артанян, който беше взел предварително ключа, се затвори в шкафа, без да отговори.

— Е? — извика кисело милейди. — Спите ли, та не идвате, когато ви звъня.

И д’Артанян чу как се отвори силно вратата за стаята на милейди.

— Ида, милейди, ида — извика в отговор Кети, като се спусна към господарката си.

И двете влязоха в спалнята и понеже вратата остана отворена, д’Артанян слуша още известно време как милейди мъмри прислужничката си; най-после тя се успокои и докато Кети прислужваше на господарката си, разговаряха за него.

— Е — каза милейди, — не видях тая вечер нашия гасконец?

— Как, госпожо — рече Кети, — не е ли идвал! Да не е станал непостоянен, преди да бъде щастлив?

— О, не! Трябва да го е задържал господин дьо Тревил или пък господин Де-з-Есар. Разбирам тези неща, Кети, той е в ръцете ми.

— Какво ще правите с него, госпожо?

— Какво ще правя ли!… Бъди спокойна, Кети, между този човек и мене има нещо, което той не знае… Заради него аз едва не изгубих доверието на негово високопреосвещенство… О! Аз ще си отмъстя!

— Мислех, че го обичате, госпожо!

— Аз да го обичам? Не, мразя го! Такъв глупак! Държал е в ръцете си живота на лорд Уинтър и не го е убил, заради него губя триста хиляди ливри рента!

— Наистина — добави Кети — синът ви е единствен наследник на чичо си и до пълнолетието му вие щяхте да разполагате с неговото състояние.

Д’Артанян изтръпна цял, като чу как това пленително създание го укорява с такъв рязък глас, едва прикрит в разговора, че не убил човека, когото тя пред очите му бе отрупвала с уверения за приятелство.

— Всъщност — продължи милейди — аз бих си отмъстила вече, ако кардиналът, кой знае защо, не ми беше поръчал да го щадя.

— О, да! Но вие, госпожо, не пощадихте младата жена, която той обичаше.

— О! Търговката от улица Гробарска ли? Не е ли забравил вече, че тя е съществувала? Хубаво отмъщение наистина!

Студена пот обливаше челото на д’Артанян: та тази жена беше чудовище!

Той се приготви да слуша, но за нещастие тоалетът беше вече привършен.

— Добре — каза милейди, — приберете се в стаята си и гледайте утре да имате отговор на писмото, което ви дадох.

— За господин дьо Вард ли? — попита Кети.

— Разбира се, за господин дьо Вард.

— Ето един мъж, който ми се струва, че е пълна противоположност на бедния господин д’Артанян.

— Излезте, госпожице — прекъсна я милейди, — не обичам разсъжденията.

Д’Артанян чу хлопването на вратата и шума от двете резета, с които милейди се затваряше отвътре. Кети също завъртя ключа на вратата, колкото можеше по-тихо; тогава д’Артанян бутна вратата на шкафа.

— Боже мой! — продума съвсем тихо Кети. — Какво ви е? Колко сте блед.

— Отвратително създание! — прошепна д’Артанян.

— Мълчете! Мълчете! Мълчете! — рече Кети. — Само една преграда дели моята стая от стаята на милейди и от едната се чува всичко, което се говори в другата!

— Тъкмо за това няма да изляза — заинати се д’Артанян.

— Как! — възкликна Кети, като се изчерви.

— Или ще изляза… но по-късно.

И той притегли Кети към себе си; тя не можеше да се съпротивява, съпротивлението вдига толкова шум! И Кети отстъпи.

Това беше порив на отмъщение към милейди, Д’Артанян се убеди, че с право се казва за отмъщението, че е удоволствие на боговете. Затова, ако у него имаше поне малко сърце, щеше да се задоволи с тая нова победа; но д’Артанян се ръководеше само от честолюбие и гордост.