Тримата мускетари

И той погледна най-победоносно хубавото момиче.

— Бих искала да ви кажа две думи, господин благороднико… — измънка прислужничката.

— Говори, дете мое, говори — рече д’Артанян. — Аз слушам.

— Тук е невъзможно: това, което имам да ви кажа, е много дълго и най-важното — много тайно.

— Добре, но какво да направя тогава?

— Ако искате да ме последвате, господин благороднико — продума свенливо Кети.

— Където поискаш, хубаво дете.

— Тогава елате.

И Кети, без да пусне ръката на д’Артанян, го поведе по тъмна и извита стълбичка и след като го накара да изкачи петнайсетина стъпала, отвори една врата.

— Влезте, господин благороднико — покани го тя. — Тук ще бъдем сами и ще можем да поговорим.

— А чия е тази стая, хубаво момиче? — запита д’Артанян.

— Моята, господин благороднико; тази врата я свързва със стаята на господарката ми. Но бъдете спокоен, тя няма да ни чуе какво си говорим, тя никога не си ляга преди полунощ.

Д’Артанян се огледа. Малката стая беше прекрасно наредена — с вкус и чиста; но очите му неволно се устремиха във вратата, която Кети беше казала, че води към стаята на милейди.

Кети отгатна какво става в ума на момъка и въздъхна.

— Значи вие обичате много господарката ми, господин благороднико — започна тя.

— О, не мога да изразя любовта си! Луд съм по нея, Кети! — Кети пак въздъхна.

— Уви, господине! — промълви тя. — Много жалко!

— Какво толкова жалко може да има тук, дявол да го вземе! — запита д’Артанян.

— Работата е там, господине — продължи Кети, — че моята господарка никак не ви обича.

— Хм! — рече д’Артанян. — Тя ли ти поръча да ми кажеш това?

— О, не! Не, господине! Но аз от съчувствие към вас реших да ви го кажа.

— Благодаря, добра Кети, но само за доброто намерение, защото ще се съгласиш, че съобщението не е никак приятно.

— С други думи, вие не вярвате това, което ви казах, така ли?

— Човек винаги трудно вярва на такива неща, хубаво дете, дори само от честолюбие.

— И тъй, вие не ми вярвате?

— Признавам, че докато не благоволиш да ми дадеш някои доказателства за това, което твърдиш…

— Какво ще кажете за това?

И Кети измъкна от пазвата си някаква малка бележка.

— За мене ли? — попита д’Артанян, като грабна бързо писмото.

— Не, за друг.

— За друг ли?

— Да.

— Името му, името му? — извика д’Артанян.

— Вижте адреса.

— Господин конт дьо Вард.

Споменът за случката в Сен Жермен мина веднага през ума на самонадеяния гасконец; с бързо като мисълта движение той скъса плика въпреки вика, който нададе Кети, като го видя какво щеше да направи или по-право какво правеше.

— Боже мой, господин благороднико! — възкликна тя. — Какво правите?

— Аз ли, нищо! — отвърна д’Артанян и прочете:

„Не отговорихте на първата ми бележка: болен ли сте, или сте забравили какви погледи ми отправяхте на бала у госпожа дьо Гиз? Ето удобен случай, конте! Не го изпускайте!“

Д’Артанян пребледня; бе наранено честолюбието му, а той мислеше, че е наранена неговата любов.

— Горкият, милият господин д’Артанян! — прошепна Кети с глас, изпълнен със състрадание, като стисна отново ръката на момъка.

— Съжаляваш ли ме, добро момиче? — запита д’Артанян.

— О, да! С цялото си сърце! Защото аз самата зная какво нещо е любовта!

— Ти ли знаеш какво нещо е любовта? — учуди се д’Артанян, като я погледна за пръв път по-внимателно.

— За нещастие, да!

— Добре! Тогава, вместо да ме съжаляваш, ще направиш много по-добре да ми помогнеш да отмъстя на твоята господарка.

— А по какъв начин бихте искали да й отмъстите?

— Бих искал да възтържествувам над нея, да заема мястото на съперника си!

— Никога няма да ви помогна в това, господин благороднико! — каза бързо Кети.

— Защо? — попита д’Артанян.

— По две причини.

— Кои са те?

— Първо, господарката ми никога няма да ви обикне.

— Отде знаеш това?

— Вие я обидихте смъртно.

— Аз! С какво съм могъл да я обидя, та аз, откак я познавам, съм като неин роб! Говори, моля те!

— Ще призная това само пред мъжа… който проникне до дъното на душата ми!

Д’Артанян погледна втори път Кети. Младото момиче беше толкова свежо и хубаво, че много дукеси биха заплатили с короната си нейната свежест и хубост.

— Кети, ще проникна до дъното на душата ти, когато пожелаеш, не се грижи за това, мое скъпо дете.

И той я целуна, а бедното момиче се изчерви от целувката му като вишна.

— О, не! — извика Кети. — Вие не ме обичате! Вие обичате господарката ми, нали ми казахте преди малко.

— А това пречи ли ти да ми откриеш втората причина.

— Втората причина, господин благороднико — продължи Кети, насърчена най-напред от целувката и после от погледа на момъка, — втората причина е, че в любовта всеки се грижи за себе си.

Едва тогава д’Артанян си спомни нежните погледи на Кети, срещите в преддверието, на стълбището, в коридора, допирането с ръка всеки път, когато го срещнеше, и сподавените й въздишки; но погълнат от желанието да се хареса на знатната дама, той беше пренебрегнал прислужничката: който иска да улови орел, не обръща внимание на врабчето.