Тримата мускетари

— Безброй неща: първо, че мъжът ви за щастие е тъп и глупав; после, че вие сте в затруднение, което много ме радва, защото то ми дава възможност да ви предложа услугите си, а бог е свидетел, че съм готов да се хвърля в огъня заради вас; и накрая, че на кралицата е необходим един смел, умен и предан човек, който да замине по нейна поръчка в Лондон. Аз имам поне две от трите качества, които са ви необходими, и дойдох. Госпожа Бонасийо не отговори, но сърцето й биеше от радост и скрита надежда блесна в погледа й.

— А какво уверение ще ми дадете — попита тя, — ако се съглася да ви поверя тая задача?

— Любовта ми към вас. Хайде, кажете, заповядайте: какво трябва да направя?

— Боже мой! Боже мой! — прошепна младата жена. — Как да ви поверя такава тайна, господине? Вие сте почти дете!

— Ясно, виждам, че някой трябва да гарантира за мене.

— Признавам, че това много би ме успокоило.

— Познавате ли Атос?

— Не.

— Портос?

— Не.

— Арамис?

— Не. Кои са тези господа?

— Кралски мускетари. Познавате ли господин дьо Тревил, техния капитан.

— О, да! Него познавам не лично, но често съм чувала да говорят на кралицата, че той е смел и честен благородник.

— И вие не се съмнявате, че той може да ви предаде заради кардинала, нали?

— О, не! Разбира се.

— Добре! Открийте му вашата тайна и го попитайте, колкото важна, ценна и страшна да е тя, можете ли да ми я доверите.

— Но тази тайна не е моя и аз не мога да я откривам така.

— Вие щяхте все пак да я поверите на господин Бонасийо — рече ядосан д’Артанян.

— Както се поверява писмо на някоя хралупа, на крилото на гълъб или пък на нашийника на куче.

— Но вие виждате, че аз ви обичам.

— Вие казвате това.

— Аз съм честен човек!

— Вярвам.

— И храбър!

— О, в това съм убедена.

— Тогава подложете ме на изпитание.

Госпожа Бонасийо погледна младежа, възпирана от последно колебание. Но в очите му гореше такъв пламък, гласът му звучеше така убедително, че трябваше да рискува всичко, за да спечели всичко. Кралицата можеше да бъде погубена както от прекалена предпазливост, така и от прекалено доверие. После, трябва да признаем, че неволното чувство, което изпитваше към този млад покровител, я накара да говори.

— Слушайте — каза му тя, — отстъпвам пред вашите увещания и ви се доверявам. Но заклевам ви се пред бога, който е наш свидетел, че ако ме предадете и враговете ми ме пожалят, ще се убия и ще обвиня вас за своята смърт.

— А аз ви се заклевам пред бога, госпожо — отговори д’Артанян, — че ако ме заловят, когато изпълнявам поръчката ви, ще умра, преди да кажа или да направя нещо, което би могло да злепостави когото и да било.

Тогава младата жена му повери страшната тайна, част от която той беше разкрил случайно на моста пред Самарянската черква.

Това беше взаимното им обяснение в любов.

Д’Артанян сияеше от радост и гордост. Тайната, жената, която обичаше, доверието и любовта го правеха великан.

— Тръгвам — каза той. — Тръгвам веднага.

— Как! Тръгвате! — извика госпожа Бонасийо. — А полка ви, а капитана?

— Заклевам се, вие ме накарахте да забравя всичко, скъпа Констанс! Да, имате право, трябва да взема отпуск.

— Още една пречка — прошепна тъжно госпожа Бонасийо.

— О! Аз ще преодолея тази пречка! — рече д’Артанян, след като поразмисли малко. — Бъдете спокойна.

— Как?

— Ще намеря още тази вечер господин дьо Тревил и ще го помоля да издействува за мене това благоволение от зет си, господин Де-з-Есар.

— Сега нещо друго.

— Какво? — запита д’Артанян, като видя, че госпожа Бонасийо не се решава да продължи.

— Вие може би нямате пари?

— „Може би“ е излишно — каза усмихнат д’Артанян.

— Тогава — продължи госпожа Бонасийо, като отвори един скрин и извади кесията, която преди половин час нейният мъж милваше така любовно — вземете тая кесия.

— Парите на кардинала! — разсмя се високо д’Артанян. Той, както си спомняте, благодарение на извадените плочки не беше пропуснал нито думичка от разговора между търговеца и жена му.

— Парите на кардинала — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие виждате, че кесията е доста внушителна.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Става двойно по-забавно! Ще спасим кралицата с парите на Негово високопреосвещенство.

— Вие сте мил и прекрасен момък — каза госпожа Бонасийо. — Бъдете уверен, че кралицата ще ви възнагради.

— О, аз съм вече щедро възнаграден! — извика д’Артанян. — Обичам ви и вие ми позволявате да ви го кажа. Не смеех и да се надявам на такова щастие!

— Тихо! — прошепна изтръпнала госпожа Бонасийо.

— Какво има?

— Някой говори на улицата.

— Това е гласът… — На мъжа ми. Да, познах го!

Д’Артанян се спусна към вратата и сложи резето.

— Мъжът ви няма да влезе, докато аз не си отида — рече той, — а когато си отида, вие ще му отворите.

— Но и аз трябваше да си отида. Как ще обясня изчезването на парите, ако съм тук?

— Имате право, трябва да излезем.

— Да излезем, но как? Ще ни види, ако излезем.

— Тогава да се качим в моята стая.

— Ах! — възкликна госпожа Бонасийо. — Вие казвате това с глас, който ме плаши!

При тези думи сълза блесна в очите на госпожа Бонасийо. Д’Артанян видя сълзата и смутен, трогнат, падна в краката й.