Тримата мускетари

— Всъщност, ако ви е страх, господин Планше — продължи д’Артанян, — ще тръгна без вас. Предпочитам да пътувам сам, отколкото със спътник, който трепери от страх.

— Вие ме обиждате, господине — заяви Планше. — Струва ми се все пак, че ви показах на дело какъв съм.

— Да, но помислих, че си изразходвал цялата си храброст на един път.

— Ще имате случая да се уверите, господине, че ми е останала още смелост. Само ще ви моля да не я пилеете много, ако искате да имам за по-дълго време.

— Ще можеш ли да изразходваш тази вечер малко?

— Надявам се.

— Добре тогава! Разчитам на тебе.

— В уречения час ще бъда готов. Но струва ми се, че вие, господине, имахте само един кон в гвардейските конюшни?

— Може и сега да е само един. Но довечера ще бъдат четири.

— Изглежда, че нашето пътуване е било за подновяване на конете в конюшнята?

— Точно така — каза д’Артанян.

И като махна още веднъж на Планше, излезе.

Господин Бонасийо стоеше на вратата си. Д’Артанян имаше намерение да отмине, без да се обади на достойния търговец. Но последният се поклони така ласкаво и така додродушно, че наемателят му бе принуден не само да отвърне на поздрава му, но и да завърже разговор с него.

И как можеш да не бъдеш малко снизходителен към мъжа, чиято жена ти е определила среща същата вечер срещу павилиона на господин д’Естре! Д’Артанян се приближи колкото е възможно по-любезно.

Разговорът съвсем естествено се завъртя около затварянето на клетия човечец. Господин Бонасийо, който не знаеше, че д’Артанян е чул разговора му с непознатия от Мьон, разказа на своя млад наемател за жестокостите на това чудовище Лафема, когото той през целия си разказ наричаше непрестанно палач на кардинала, и започна да говори надълго и нашироко за Бастилията, за ключалките, вратите, прозорчетата, решетките и уредите за измъчване.

Д’Артанян го слушаше с изискана любезност и когато той свърши, най-после каза:

— А знаете ли кой беше отвлякъл госпожа Бонасийо? Защото аз не забравям, че на това неприятно обстоятелство дължа щастието си да се запозная с вас.

— Ах! — въздъхна господин Бонасийо. — Те, разбира се, не ми казаха това, а и жена ми от своя страна се закле във всички светии, че не знае. Но вие — продължи най-добродушно господин Бонасийо — къде се губихте през последните дни? Не съм ви виждал нито вас, нито приятелите ви и мисля, че не сте събрали от настилките на Париж праха, който вчера Планше четкаше от ботушите ви?

— Имате право, драги господин Бонасийо, аз и приятелите ми направихме едно малко пътешествие.

— Далече ли?

— О, боже мой, не, само на четиридесет левги оттук: заведохме господин Атос на баните във Форж и приятелите ми останаха там.

— А вие се върнахте, нали? — запита господин Бонасийо, като придаде на лицето си най-хитро изражение. — Едно хубаво момче като вас не може да вземе от любовницата си дълъг отпуск и в Париж са ви очаквали с нетърпение, така ли?

— Наистина, така е — засмя се момъкът, — признавам си, драги господин Бонасийо, още повече, като виждам, че от вас човек нищо не може да скрие. Да, чакаха ме, и то с най-голямо нетърпение, уверявам ви.

Лек облак помрачи челото на Бонасийо, толкова лек, че д’Артанян нищо не забеляза.

— И навярно ще бъдете възнаграден за вашето усърдие? — продължи търговецът с малко променен глас, промяна, която д’Артанян не забеляза, както не забеляза и краткотрайния облак, който помрачи само преди миг лицето на достойния човек.

— Ах, а вие се преструвате на светец! — засмя се д’Артанян.

— Не — продължи Бонасийо, — казах ви това, само защото исках да разбера дали ще се приберете късно.

— Защо ми задавате този въпрос, драги хазяино? — запита д’Артанян. — Да нямате намерение да ме чакате?

— Не, но след арестуването ми и след кражбата, която стана у дома, аз се стряскам всеки път, щом чуя да хлопне врата, а особено нощем. Ех, какво да се прави! Аз не съм военен!

— О, не се плашете, ако се прибера в един, в два или в три часа през нощта. А ако изобщо не се прибера, пак не се плашете.

Този път Бонасийо стана толкова блед, че д’Артанян не можеше да не забележи това и го попита какво му е.

— Нищо — отвърна Бонасийо, — нищо. Откакто ме сполетяха нещастията, имам пристъпи на слабост, които ме обхващат изведнъж, и сега почувствувах, че тръпки ме побиват. Не обръщайте внимание на това, вие трябва да сте зает само с щастието си.

— Аз наистина съм зает, защото съм щастлив.

— Почакайте, не още, нали казахте за тази вечер.

— Да, но тази вечер благодарение на бога ще дойде! А може би и вие я очаквате със същото нетърпение като мен. Може би тази вечер госпожа Бонасийо ще навести семейното огнище.

— Госпожа Бонасийо не е свободна тази вечер — отвърна важно съпругът. — Службата й я задържа тази вечер в Лувър.

— Толкова по-зле за вас, драги ми господине, толкова по-зле. Когато аз съм щастлив, искам всички да бъдат щастливи, но изглежда, че това е невъзможно.

И момъкът си тръгна, като се смееше с глас на шегата, която мислеше, че само той можеше да разбере.

— Приятно забавление! — отвърна Бонасийо със задгробен глас.