Тримата мускетари

В този миг цигулките възвестиха началото на танца, кралят пристъпи към съпругата на председателя, с която трябваше да танцува, а Негово височество Орлеанският дук се приближи до кралицата. Те заеха местата си и танцът започна.

Кралят танцуваше срещу кралицата и всеки път, когато минаваше край нея, поглъщаше с поглед диамантите, но не можеше да преброи колко са. Студена пот обливаше челото на кардинала.

Танцът трая един час — имаше шестнадесет фигури.

Танцът свърши сред ръкоплясканията на цялата зала. Всеки кавалер заведе дамата си на мястото й, но кралят използува правото си да остави своята дама сама и се приближи бързо до кралицата.

— Благодаря ви, госпожо — каза й той, — за вниманието, което проявихте към моите желания, но мисля, че ви липсват два диаманта и аз ви ги нося.

— Как, сир! — извика младата кралица, като се престори на изненадана. — Още два ли ми подарявате? Тогава те ще станат четиринадесет?

И наистина — кралят ги преброи — дванадесетте диаманта бяха на рамото на кралицата. Кралят повика кардинала.

— Е, какво означава това, господин кардинал? — запита строго кралят.

— Това означава, сир — отвърна кардиналът, — че исках да поднеса на Нейно величество тия два диаманта и понеже не смеех да й ги предложа сам, измислих тоя начин.

— И аз съм ви още по-благодарна, Ваше високопреосвещенство — отвърна Ана Австрийска с усмивка, която показваше, че находчивата любезност на кардинала не беше я излъгала, — защото съм уверена, че тези два диаманта ви струват толкова скъпо, колкото са стрували останалите дванадесет на Негово величество.

После, като се поклони на краля и кардинала, кралицата тръгна към стаята, където се беше облякла и където трябваше да се преоблече.

Вниманието, което бяхме принудени да отделим в началото на тази глава на високопоставените личности, които въведохме в разказа, ни откъсна за миг от този, на когото Ана Австрийска дължеше своето нечувано тържество над кардинала. Застанал смутен, непознат, загубен сред тълпата, струпана на една от вратите, той наблюдаваше оттам сцената, ясна само за четирима души: за краля, за кралицата, за Негово високопреосвещенство и за него.

Кралицата беше влязла вече в стаята си и д’Артанян се канеше да си иде, когато усети, че някой го докосна леко по рамото; той се обърна и видя млада жена, която му правеше знак да я последва. Лицето на младата жена беше покрито с маска от черно кадифе, но въпреки тази предпазливост, която всъщност се отнасяше за другите, а не за него, той позна веднага постоянния си водач, подвижната и остроумна госпожа Бонасийо.

Вечерта се бяха видели съвсем за малко при вратаря Жермен, където д’Артанян беше помолил да я повикат. Младата жена толкова много бързаше да занесе на кралицата радостната вест за щастливото завръщане на пратеника й, че двамата влюбени едва успяха да разменят няколко думи. Д’Артанян тръгна след госпожа Бонасийо, подтикван от смесено чувство на любов и любопитство. Докато вървяха, коридорите ставаха все по-безлюдни и д’Артанян искаше да спре младата жена, да я улови, да я погледа поне миг, но пъргава като птичка, тя все се изплъзваше от ръцете му, а опиташе ли се да я заговори, пръстът, поставен на устните й, придружен с леко повелително движение, пълно с чар, му напомняше, че той е във властта на една сила, на която трябва сляпо да се подчинява и която му забранява и най-малкото оплакване; най-после след една-две минути обикаляния госпожа Бонасийо отвори една врата и въведе момъка в някаква съвсем тъмна стая. Тя пак му направи знак да мълчи и като отвори друга, скрита в тапицериите врата, откъдето блесна силна светлина, изчезна.

За миг д’Артанян остана неподвижен, като се питаше къде се намира, но скоро светлинният лъч, който проникваше от другата стая, топлият и ухаен въздух, който стигаше до него, разговорът на две или три жени, воден почтително и изискано, честото повтаряне на думата величество му подсказаха ясно, че се намира в стая, съседна със стаята на кралицата.

Момъкът застана в тъмнината и зачака.

Кралицата изглеждаше весела и щастлива; това учудваше дамите, които я заобикаляха, защото бяха свикнали да я виждат почти винаги загрижена. Кралицата даваше да се разбере, че веселото й настроение се дължи на хубавия празник, на удоволствието, което й беше доставил танцът. Тъй като на кралица не може да се противоречи нито когато се смее, нито когато плаче, всички превъзнасяха любезността на господа градските старейшини в Париж.

Макар че не познаваше кралицата, д’Артанян скоро различи гласа й от другите гласове по лекото чуждестранно произношение и по онова чувство на превъзходство, което естествено проличава в думите на всички височайши особи. Той долавяше, когато тя се приближаваше и отдалечаваше от открехнатата врата, и два-три пъти видя някаква сянка да препречва светлината.