Тримата мускетари

Изведнъж прелестна по форма и белота ръка се протегна през завесата; д’Артанян разбра, че това е наградата му: той падна на колене, хвана ръката и допря почтително устни о нея; после ръката се отдръпна, като остави в ръцете му някакъв предмет — той разбра, че е пръстен; вратата веднага се затвори и д’Артанян пак остана в пълен мрак.

Д’Артанян сложи пръстена на пръста си и отново зачака; ясно беше, че не всичко е свършено. След наградата за предаността му трябваше да дойде наградата за неговата любов. Освен това танцът свърши, но тържеството едва започваше; вечерята беше определена за три часа, а преди малко часовникът удари два и три четвърти.

И наистина лека-полека гласовете в съседната стая затихнаха; после се отдалечиха; вратата на стаичката, където се намираше д’Артанян, се отвори и влезе госпожа Бонасийо.

— Ето ви най-после! — извика д’Артанян.

— Тихо! — прошепна младата жена, като опря ръката си до устните на момъка. — Тихо! Идете си, отдето дойдохте.

— Но къде и кога ще ви видя? — извика д’Артанян.

— Бележката, която ще намерите, като се приберете в къщи, ще ви обясни. Вървете си, вървете!

При тези думи тя отвори вратата към коридора и избута д’Артанян от стаичката.

Д’Артанян се покори като дете, без да се противи и без да възрази, а това показваше, че той наистина е влюбен.

XXIII

СРЕЩАТА

Д’Артанян се върна в къщи тичешком и при все че минаваше три часа сутринта, а той трябваше да премине най-опасните квартали в Париж, нямаше ни една лоша среща. Известно е, че пияните и влюбените си имат свой бог.

Той намери входната врата открехната, изкачи се по стълбата и почука леко по установен между него и слугата му начин. Планше, когото той беше изпратил преди два часа от кметството, като му поръча да го чака, му отвори вратата.

— Някой донесъл ли е писмо за мене? — запита бързо д’Артанян.

— Никой не е носил писмо, господине — отвърна Планше, — но има едно, което е дошло съвсем само.

— Какво искаш да кажеш, глупако?

— Искам да кажа, че когато се прибрах, при все че ключът от квартирата ви беше в джоба ми и не съм се разделял нито за миг с него, намерих писмо върху зелената покривка на масата във вашата спалня.

— Къде е това писмо?

— Оставих го, където си беше, господине. Де се е видяло писма да влизат така в домовете на хората? Ако прозорецът беше отворен или поне открехнат, разбирам, а то всичко беше здраво затворено. Пазете се, господине, защото тук положително има някаква магия.

През това време младежът се втурна в стаята и отвори писмото, което беше от госпожа Бонасийо и имаше следното съдържание:

„Искам да ви изкажа и да ви предам горещи благодарности. Бъдете тази вечер към десет часа в Сен Клу срещу павилиона до ъгъла на къщата на господин д’Естре.

К.Б.“

Като четеше писмото, д’Артанян чувствуваше как сърцето му ту се свива, ту се отпуска от сладостната тръпка на любовта, която мъчи и гали сърцето на влюбения.

Това беше първото писмо, което получаваше, първата среща, която му определяха. Сърцето му, изпълнено с радостно опиянение, едва не примираше пред прага на земния рай, който се наричаше любов.

— Е, господине? — запита Планше, който беше видял, че господарят му ту се изчервяваше, ту бледнееше. — Е, не съм ли отгатнал правилно, това не е ли някаква неприятна вест?

— Лъжеш се, Планше — отвърна д’Артанян, — и за доказателство ето ти едно екю да се почерпиш за мое здраве.

— Благодаря ви, господине, за парите, които ми давате, и ви обещавам, че ще изпълнявам точно вашите наставления, но все пак истина е, че писмата, които влизат така в затворените къщи…

— Падат от небето, приятелю мой, падат от небето.

— Ще рече вие сте доволен, господине? — попита Планше.

— Драги ми Планше, аз съм най-щастливият човек на света!

— Мога ли да използувам вашето щастие, господине, и да отида да си легна?

— Да, върви.

— Нека цялата небесна благодат падне върху вас, господине, но все пак истината е, че това писмо…

И Планше тръгна, като поклащаше глава с явно съмнение, което щедростта на д’Артанян не беше успяла да разсее напълно.

Като остана сам, д’Артанян чете и препрочита писмото и целува много пъти редовете, написани от ръката на хубавата любима. Най-после си легна, заспа и сънува златни сънища.

В седем часа сутринта той стана и извика Планше, който при второто повикване отвори вратата. По лицето му още имаше следи от вчерашните тревоги.

— Планше — каза му д’Артанян, — излизам може би за цял ден и ти си свободен до седем часа вечерта; но в седем часа бъди готов с два коня.

— А! — рече Планше. — Изглежда, че пак ще ни дупчат кожата!

— Ще си вземеш пушката и пистолетите.

— Е? Какво казвах аз? — викна Планше. — Бях положителен в това. Проклето писмо!

— Успокой се, глупако, просто ще направим една разходка.

— Да, като приятното пътуване оня ден, когато валеше дъжд от куршуми и на всяка стъпка никнеха засади.