Вече е все едно…

— Сетих се за какво говориш — рече великанът и започна да брули физиономията на Уилям с тежки, звучни плесници.

— Ако ти прилошава, можеш да извърнеш глава — обърна се малкият тартор към Клив.

— Добре съм — отвърна той. — Де да бях голям като Джо!

Дребосъкът потупа ръката му.

— Аз пък не бих искал… — рече.

— Да опитаме ли пак? — попита Джо, когато се измори.

— Не би било зле — каза ниският господин.

Биячът пусна Дъфи, който падна в насипно състояние на пода. Лицето му беше тъжна картина. Джуджето коленичи до него.

— Къде е фотоапаратът, умнико?

Уилям измънка нещо, но устата му беше толкова подута, че то нищо не разбра.

— Сложи го на дивана, Джо, ще трябва да го вкараме във форма.

Гангстерът повлече Дъфи за ръката по пода и го тръшна върху мекия диван.

— Клив, донеси вода и кърпа! — нареди малкият.

Хлапакът излезе от стаята и отиде в банята. Дъфи лежеше със затворени очи и дишаше, разтърсван от хрипове.

Джо се приближи до количката с напитките и си наля една чаша. Изгълта я на екс без вода, след което се тупна по гърдите с юмрук.

Клив се върна с мокър пешкир. Дребосъкът протегна ръка, но момчето се запъти към Дъфи.

— Остави на мене.

— Брей, чу ли го, Джо?! — изненада се той. — Клив желае да действа.

Момчето застана на коляно отстрани до Уилям и започна да бърше отеклото му, натъртено лице с кърпата. Той го изгледа през подпухналите си очи. Тогава Клив сложи ръка върху бузата на Дъфи, разтвори пръсти като граблива птица и заби нокти в лицето му.

Джуджето притича през помещението и дръпна хлапака настрани. В ъгълчетата на устата му се беше появила пяна.

— Това ще му е за урок! — пискливо каза момчето. — Повече няма да ме удря изневиделица.

— Можеше да си счупиш хубавите нокти — остро рече малкият. — Не е този начинът да напреднем.

Дъфи се надигна и спусна крака на пода. Джо го наблюдаваше, широко ухилен.

— Голяма напаст е, нали? — каза с възхищение.

Другите двама също се извърнаха и го загледаха. Уилям седеше с клюмнала на гърдите глава. Остана така в продължение на няколко минути, сетне се оттласна с две ръце от дивана и се изправи. Лицето му представляваше кървава маска. Олюлявайки се, той се втурна към Клив, който енергично се скри зад малчото.

Джо препречи пътя на Уилям.

— Още ли си търсиш белята? — попита го.

Дъфи замахна тромаво с ръка, но онзи го издумка в ребрата, като пристъпи напред и го разтърси изненадващо. Устата му се отвори и с едно „Ох!“ той се свлече на колене.

Точно тогава иззвъня телефонът. Тримата се сепнаха и погледнаха към него. Звъненето продължаваше.

— Това не е добре — обади се дребосъкът, добил разтревожен вид.

Стояха и чакаха, с внимание изцяло погълнато от телефона. Той продължи да кънти още няколко секунди, след което замлъкна.

Джо за втори път завлече Дъфи до дивана. Вдигна го и погледна към шефчето си.

— Свести го! — нареди то.

Великанът започна да тегли ушите на Уилям. Беше хванал във всяка ръка по едно и дърпаше така, сякаш доеше крава. Жертвата му простена и се опита да освободи главата си.

— Вече е на себе си — докладва Джо.

Джуджето застана съвсем близо до Дъфи.

— Хайде, изплюй камъчето! — кресна силно. — Къде е проклетият фотоапарат?

— Открадна го някакъв тип — изломоти Уилям почти в безсъзнание.

Малкият отстъпи назад.

— Исусе Христе! — възкликна. — Чухте ли само? Твърди, че някой го бил откраднал. Това пиленце навярно е смахнато, за да се запъва толкова дълго.

Телефонът започна отново да звъни.

— Може би е мистър Морган — изтърси Клив.

— Тихо! — каза дребосъкът и хвърли поглед към Дъфи. Той лежеше със затворени очи, но чуваше отлично. Мозъкът му не беше в състояние да мисли, ала запомняше добре. Портативният гангстер се поколеба, после отиде до телефона. Вдигна слушалката от вилката.

— Ало? — прозвуча строго гласът му. Известно време стоя и слуша, сетне рече: — Сбъркал си номера, мой човек! — И затвори. Поклати глава. — Някакъв юнак търсеше нашия герой — посочи той с палеца си Дъфи. — Май ще трябва да направиш още един опит, Джо.

Клив направи крачка напред.

— Защо да не го поопърлим малко? — предложи. — Това си е чисто губене на време.

Джуджето погледна към Джо.

— Смяташ ли, че си в състояние да изтръскаш всичко от него? — попита го.

Биячът се ухили.

— Да — отвърна той. — Само ми дай малко време. Този хубавец си мисли, че се занасям с него. Така ли е, умнико?

Дъфи се чувстваше замаян, но краката му постепенно се зареждаха със сила.

— Чакайте малко — пророни с мъка. — Не вярвате ли на това, което ви казвам? Някакъв непознат задигна апарата, преди да напусна проклетата сграда. Прибрах се направо. Не е у мене, не виждате ли?

Малкият тип хвана Джо за ръката.

— Възможно е да казва истината — рече.

Здравенякът поклати глава.

— Това приятелче не би открехнало истината дори на свещеник — отвърна му.

Дребосъкът хвърли поглед към часовника върху полицата на камината.

— Виж колко е часът — каза.

— Само приказки… приказки… приказки… приказки! — намеси се Клив.

Малкият го потупа по ръката.

— Какво да сторя, щом фотоапаратът не е у него?