Вече е все едно…

— Старият е вечно под пара, да не би тя да избие нанякъде и да опетни името на семейството. Другите политици просто се молят отрочето да сгафи някъде. Всички те мразят Инглиш като самия дявол. Мозъкът на този тип е толкова мъничък, че се разцентрова всеки път, когато той го използва.

— Нещо друго?

Сам вдигна рамене.

— Куп потулени скандали, които няма да са ти от голяма полза — отвърна му. — Инглиш е платил много пари през последните две години, за да я предпази от автоголовете й и от вестниците. Анабел обикаля всички долнопробни нощни клубове в града. Картотекирана е за участие в порнофилми „за лична употреба“. Имала е трима-четирима любовници, които са били замесени в съмнителни афери. И така нататък… Непослушно малко момиченце.

Дъфи се умърлуши.

— Като че ли го предугаждах по някакъв начин — отрони той.

— Сега, когато знаеш вече всичко — каза тихо Алис, — нали не възнамеряваш да правиш повече каквото и да било?

— Ти си чудесно момиче. — Уилям стана и се приближи до нея. — Не можеш ли да престанеш да се тревожиш? Не ми пука колко е пропаднала въпросната мадама. Тази проклета история я забърках аз. Бях пълен мухльо и направих снимките, но мисля, че трябва да си ги взема обратно.

Алис въздъхна.

— Жените, които не струват и пукнат цент, изглежда, винаги получават помощ от мъжете — констатира тя. — Предполагам, че е много лесно да заблудиш един истински добър мъж.

Дъфи и Сам се спогледаха.

— Стига, Алис — рече Мак’Гайър — Познаваш Бил. Само ни губиш времето.

Алис се усмихна насила.

— Съжалявам — каза и седна в креслото на Дъфи. Той пристъпи и се отпусна върху подлакътника.

— Какво имаш за Морган?

Сам издуха облак дим.

— За Морган ли? Той е предпазлива птица и е труден за „улавяне“. Около него се беше вдигнал шум във връзка с една верига от нощни клубове. По моя преценка е задкулисен бос и контролира бизнеса с порока в големи мащаби. Във всеки случай за него не открих нищо друго, освен слухове. В полицейското управление го познават, но досега никога не са го заковавали в нещо конкретно. Продължават обаче да се надяват. Има много пари, шири се в огромна къща и разполага с опасна шайка, която работи за него.

— Предполагам, че щом има такова житие-битие, Морган няма да се откаже от снимките на онова маце. Те биха му дали достатъчно мощ, за да отклони Инглиш от затваряне на вертепите му. — Погледът на Дъфи стана замислен.

Сам кимна.

— Напълно вярно — каза. — Морган би се чувствал отлично, ако може да държи Инглиш в шах.

— Ами Кетли? Узна ли нещо ново за него? — попита Уилям.

Мак’Гайър вдигна рамене.

— Не е много онова, което не ти е известно за него — отвърна той. — Знаеш с какво се е занимавал. Наркотици, жени, търговия с бели роби. Но през последните месеци Кетли е правел купища мангизи. Никой не знае откъде са се вземали. Маса работа е свършил, откакто го познаваме. Действа, или по-точно действал е с размах. При ченгетата няма нито ред сведения за него, но от време на време са го държали под око.

— Дали ще липсва на някого?

Сам сви рамене.

— Не, освен ако някой, който го е считал за близък, не се загрижи и не подшушне на полицията. Но това е малко вероятно.

Дъфи помръкна още повече.

— Прекрасно си се справил със задачата си — рече най-сетне той. — Онова което не разбирам, е къде ще се дяна, след като се махна оттук?

— Аз бих кротувал известно време — отговори Мак’Гайър.

Дъфи поклати глава.

— Трябва да се докопам до фотографиите — каза. — При това бързо.

— Смяташ ли, че Морган ги е взел? — обади се Алис.

— Не. Не ги е прибрал той. Тези, които ме пребиха, бяха от неговата банда. Струва ми се, че някой непознат е надушил „партито“ и се е самопоканил. Злото ще спи под камък само докато Кетли си кротува в гробницата. Подаде ли се носът му навън, балонът веднага ще се спука.

— Не рискуваш ли да се превърнеш в съучастник? — попита Алис, набръчквайки чело.

— Мисля, че съм бил и в по-лоши ситуации от обвинение в съучастничество… — отвърна Дъфи.

Сам се изправи и започна да трупа на камара чиниите в кухнята. Алис отиде да му помогне. Уилям седна в креслото и се замисли. Цялото му тяло представляваше стаена болка, но той не позволи на съзнанието си да се занимава с нея. Дълбоко в него тлееше непримирим гняв. Освирепял спрямо Морган, жадуващ да си отмъсти на тримата гангстери и решен да си върне обратно фотосите, Уилям се сети за Анабел. Стана и се запъти към телефона. Направи справка в указателя и набра номера й.

Веднага разпозна гласа.

— Обажда се Дъфи — каза той.

— У тебе ли са? — Интонацията й издаваше нетърпение.

— Слушай, малката — заговори Уилям тихо и припряно. — Въобще не можеш да си представиш какво се случи снощи.

— Какво е станало?

— От една страна, Морган не разполага със снимките. От друга, копнее за тях с цялото си сърце. Когато се прибрах, ме чакаха трима юначаги и ме бъхтеха до припадък, понеже нямаше как да им дам фотоапарата.

Тя замълча за момент.

— Но кой го е взел? — запита най-сетне.

— Не знам — призна той. — Това е заговор срещу твоето татенце. Защо, по дяволите, не ми каза коя си?

— Е, и коя съм?

— Ти си дъщерята на Едуин Инглиш.