Вече е все едно…

— Прекрасно, това е най-хубавото, което би могло да му се случи. Предлагам да похапнем, след което той вероятно ще бъде в състояние да говори.

Докато Алис сервираше, Уилям се събуди. Навлече някакъв халат и се показа в хола. Изглеждаше много по-зле, отколкото се чувстваше.

— Веднага се връщай в леглото, Бил! — скара му се тя.

— Бих искал вие двамата да не се заяждате с мене — отвърна Дъфи, настанявайки се в един фотьойл. — Добре съм. Ей, Сам, какво ще кажеш за едно питие?

Съпрузите се спогледаха безпомощно.

— Безнадежден къркач — констатира с покруса Сам. — Иди по-добре да си легнеш.

Дъфи поклати глава.

— Хубаво е да сте по-внимателни, гълъбчета — рече им. — Току-що приключих с една малка тренировка за сила и мога да стана опасен.

Мак’Гайър реши спора като извади бутилка ром, изстисквачка, няколко лимона и шише абсент. Залови се с приготвянето на „Бакарди круста“.

— Направи коктейлите големи и силни — обади се Дъфи. — Имам нужда да обърна погледа тази вечер.

Алис надникна от вратата на кухнята.

— Цял ден го чакам този момент — включи се тя.

— Съпругата ми е ужасна алкохоличка — рече Сам.

— На мене ли го разправяш? — Уилям стана и се огледа в огледалото. Хвърли един поглед, намръщи се и седна отново. — Спомням си, още преди да се запознаеш с нея, когато веднъж така се беше подквасила, че трябваше да я удържат десетина полицаи.

Сам наля питиетата.

— Това е стара история — отвърна. — Нямаш представа каква е станала сега. Дай й няколко глътки ром и ще ти трябва цяла армия, за да я озаптиш.

Алис влезе.

— Ако вие двамата, хаймани такива, сте приключили с ръфането на доброто ми име, заповядайте на вечеря.

Те я последваха в кухнята. Дъфи вървеше бавно, внимавайки да не закачи нещо, а Мак’Гайър носеше огромния шейкър в ръце.

Седнаха на масата. Дъфи установи, че яденето е трудна работа, но се представи добре. Разговаряха на общи теми до края на вечерята. Алис и Сам изгаряха от любопитство, но оставиха Уилям да си събере акъла. След като се нахраниха, тримата минаха обратно в хола. Алис се настани на подлакътника на креслото на Дъфи, а Мак’Гайър застана пред празната камина.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заговори Уилям. — Мисля, че ще е за предпочитане, ако започна отначало, а впоследствие ще се спрем на разните там „защо“ и „как“.

Разказа им всичко. Как се беше запознал с Морган, какво го беше накарал да направи онзи, как беше отишъл в сградата и беше щракнал снимките, как му бяха откраднали фотоапарата, как беше намерил Кетли в асансьорната шахта, как се беше отървал от трупа и накрая как се беше срещнал с тримата бандити. Описа им цялата ситуация.

Когато свърши, се възцари дълго мълчание. После Мак’Гайър рече:

— Този път си се захванал с нещо голямо.

— Не само съм се захванал, но и смятам да го довърша.

Алис прокара своите дълги пръсти през косата си.

— Знам, че няма полза да казвам каквото и да било, но не мислиш ли, че си сторил достатъчно?

Дъфи внимателно докосна с пръсти лицето си. Очите му изведнъж бяха станали много сурови.

— Никой няма право да ме подреди така, без да си получи заслуженото — глухо произнесе той.

Алис стана от облегалката и се приближи до камината. Вгледа се в Дъфи. Големите й очи бяха тъжни.

— Всички мъже сте еднакви — рече. В гласа й имаше едва доловима нотка на горчивина. — Всички сте корави типове, които се прибират у дома насинени!

Уилям хвърли поглед към Сам.

— Предлагам да забравим това за момент… Кажи ми какво научи за Анабел Инглиш?

Мак’Гайър започна да пълни лулата си.

— Тази мадама ще си има неприятности през някой от близките дни — каза той, докато търсеше опипом клечка кибрит. Алис взе една кутия от полицата и му я подаде. — В скоро време ще я заколят като сукалче и ще цъфне в хладилника на моргата.

— Трябват ми факти, а не извадки от „Тру“! — рече Дъфи.

— Добре. Накратко, тя е дъщеря на Едуин Инглиш. Предполагам, че си се досетил?

Уилям се облещи.

— Не — отвърна сериозно. — Би трябвало да ми мине през ума, но не е.

— Политика Едуин Инглиш ли имаш предвид? — попита Алис.

Сам кимна отсечено.

— Да — потвърди той. — Анабел е злият дух на семейството. Инглиш се е обявил против упадъка на нравите, знаеш всичко за шумотевицата, която вдига. Дъщеричката е най-големият му проблем. Струва ми се, че тя направо разпъва на кръст клетия старец. Преди около три години се споразумели да живеят поотделно. Той я настанил в разкошен апартамент и й дал голяма издръжка, при условие че ще се държи прилично и няма да създава прецеденти, които да го излагат пред неговите избиратели.

— Гади ми се при мисълта, че бих могъл да се кандидатирам по линия на борбата с порока с подобна щерка — вметна Дъфи.

— Прав си — кимна Мак’Гайър. — Това нежно създание е нещо нимфо… как беше там, забравих думата. Искам да кажа, че е луда по всичко, което може да се открие в едни мъжки гащи.

— Да не твърдиш, че е нимфоманка? — обади се Алис. — Не е ли малко пресилено?

— Пресилено ли? — намеси се Дъфи. — Я кажи… — Той замълча, после промени решението си и добави: — Няма значение. Хич не е пресилено. Продължавай, Сам.