Вече е все едно…

Дъфи бавно се вдигна до седнало положение и внимателно прекара ръка по лицето си. До него, върху подлакътника на дивана имаше пепелник. Едно от онези изобретения, които се залавят с облечени в кожа метални притяжки за облегалката. Беше доста масивен предмет. Дъфи постави ръката си отгоре, после с едно цялостно движение го дръпна и го запрати в прозореца. Стъклото се разби, издрънчавайки силно. Част от него се посипа долу върху улицата.

— Умник е, нали? — подхвърли джуджето.

Клив се втурна към вратата.

— Да се омитаме, преди да са се качили ченгетата — рече.

— Разбира се, че ще си ходим — отвърна то. След това стрелна Дъфи с очи. — Ще се върнем, хитрецо!

Човечето последва Клив навън от стаята.

Джо халоса Уилям отстрани по главата. Ударът го изхвърли от дивана на пода.

— Скоро ще се срещнем пак — каза той, като бързо тръгна към вратата. След това се спря и се вгледа в проснатото тяло на Дъфи. Върна се и го ритна жестоко в ребрата.

Дребосъкът надникна от прага.

— Хайде, Джо! — подкани го. — Трябва да изчезваме оттук.

Великанът излезе след него от стаята, безшумно затваряйки вратата след себе си.

Дъфи остана да лежи на пода, притиснал колене към брадата си. Мина известно време, преди да започне тихо да стене.

Пета глава

— Ама че тип! — прозвуча някакъв глас.

Дъфи повдигна с усилие подутия клепач на едното си око и се опита да види кой говори. Над него се беше надвесила фигура с неясни очертания. Помисли си, че може би е отново Джо, затова си затвори окото и притихна.

— Бил!

„Не е Джо“ — рече си. Звучеше като гласът на Мак’Гайър Дъфи мъчително изправи глава. — Като че ли малко закъсня — немощно простена той.

— Боже мой! — възкликна Мак’Гайър искрено. — Какво си направил?

Уилям леко се извърна към стената. Никак не му беше до интелигентни разговори.

— Остави ме на мира! — каза отпаднало.

Мак’Гайър беше толкова разстроен и объркан, че просто стоеше и зяпаше Дъфи. После обгърна с поглед стаята и забеляза преобърнатите мебели, кървавата неразбория и изцапаните с червено стени.

— Какво е ставало тук? Господи! Всичко изглежда така, сякаш съвсем скоро се е разиграла истинска касапница.

— Мене ме клаха — процеди през стиснати зъби Уилям.

Мак’Гайър му хвърли още един поглед, след което хукна към банята. Намери малка купа и кърпа. Напълни купата с хладка вода и се върна при Дъфи.

— Хайде, старче — рече му. — Да ти пооправим малко фасадата.

— По-добре иди да глътнеш някое хапче — с мъка отвърна Дъфи.

— Хайде, хайде! — Сам остави купата на земята и пусна кърпата във водата. Изстиска я и започна да бърше лицето на Уилям с непохватна състрадателност. Беше нежен с него като жена.

— Хей, внимавай с носа ми, плъх такъв! — неочаквано рече Дъфи.

— Нали не възнамеряваш да го наричаш така за в бъдеще, а? — пошегува се Мак’Гайър.

След като почисти засъхналата кръв, той занесе купата в банята и смени водата. Дълбоко в него се разгаряше изпепеляваща омраза срещу онези, които бяха постъпили така с Дъфи. Сам беше от хората, които завързват малко приятелства, но спреше ли се на някого, оставаше с него докрай. На пръв поглед беше непостоянен и голям майтапчия, но обявеше ли някого за свой приятел, той можеше да боде като кактус и се превръщаше в боец. Двамата с Дъфи се бяха блъскали кратко време заедно за „Трибюн“. Бяха се спречквали, бяха се занасяли помежду си, бяха си погаждали номера, но ако някой друг си позволеше подобно нещо, те се възправяха като един и пращаха досадника по дяволите.

Мак’Гайър напълни отново съда с вода и се върна при Уилям.

— За Бога, ти май съвсем се шашна — измърмори Дъфи от дивана.

— Сега пък какво?

— Слушай, тъпчо, вместо да се преструваш на Фло Найтингейл

4

, какво те спъва, по дяволите, та не ми дадеш да пийна нещо?

Сам остави купата върху масата.

— Прав си — рече. — Тази история ме извади от равновесие. — Отиде до количката с напитките и наля два големи скоча.

Понечи да поднесе чашата към устата на Дъфи, но той грубо я изтръгна от ръката му.

— В името Божие! — възнегодува Уилям. — Мислиш ли, че не мога и сам?

И двамата се почувстваха по-добре, след като пийнаха.

— Да не би да те е подредила така някоя жена, която си довел у дома си? — попита Мак’Гайър.

Дъфи сложи чашата на пода и съвсем бавно се надигна. Притисна с ръце слабините си и устата му се разкриви. Сам го проследи с безпокойство.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна Дъфи. — Всичко е наред.

— Браво, храбрецо! Но поне за момент можеш да се отпуснеш. Защо не се облегнеш?

Уилям спусна краката си от дивана и се изправи. В момента, в който те поеха тежестта му, тялото му се прегъна на две. Щеше да падне по очи, ако Мак’Гайър не беше го хванал за ръката.

— Като че ли съм се поразмекнал — рече Дъфи, с избила по лицето пот.

Сам го заведе обратно при дивана и го сложи да седне.

— Стига глупости! — взе да губи търпение той. — Лягай или ще ти загрея ушите!

Уилям се отпусна по гръб. Направи го с удоволствие. Мак’Гайър му сипа още едно уиски и едва тогава той почувства как силите му започват да се възвръщат.

— Надявам се, че ще ми кажеш какво се е случило?