Вихърът на Жътваря

— Може би си прав. Ние приехме договора. Допуснахме, че споделяме значението на думите, които разменихме със своите работодатели… — Ток удостои Червената маска с крива усмивка. — Тръгнахме на война, вярвайки в честта. Тъй. Тогг и Фандърей не са отговорни — особено за глупостта на своите поклонници.

— Безбожник ли си вече, Анастер Ток?

— О, чувах жалния им вой от време на време, или поне си въобразявах, че го чувам.

— На мястото на клането дойдоха вълци и взеха сърцата на падналите.

— Какво? Какво имаш предвид?

— Разкъсали са гърдите на твоите другари и са изяли сърцата им — нищо друго.

— Е, не знаех това.

— Ти защо не умря с тях? — попита Червената маска. — Избяга ли?

— Бях най-добрият ездач сред Сивите мечове. Съответно действах като свръзка между силите ни. За жалост бях с оулите, когато се взе решението за бягство. Те ме свалиха от коня и ме пребиха до безсъзнание. Не знам защо не ме убиха. Или просто да ме оставят за ледериите.

— Има нива на предателство, Анастер Ток. Граници, които дори оулите не могат да преминат. Могли са да избягат от битката, но не са могли да ти прережат гърлото.

— Виж, това е утешително. Моите извинения. Винаги съм бил склонен към язвителни коментари. Предполагам, че би трябвало да съм благодарен, но не съм.

— Разбира се, че не си. — Наближаваха широкия сенник, пазещ картите от кожа на родара, които бойният главатар бе нарисувал — най-вече от онова, което бе успял да си спомни от видените от него военни карти на ледериите. Новите карти бяха изпънати на земята, затиснати и подредени като късчета от пъзел, за да предадат цялостно изображение на огромен район — район, включващ южните гранични кралства. — Но ти си войник, Анастер Ток, а аз имам нужда от войници.

— Значи търсиш споразумение между нас.

— Да.

— Обвързване с думи.

— Да.

— А ако предпочета да напусна? Да си ида?

— Ще ти се разреши и ще ти се даде кон и храна за път. Можеш да яздиш на изток или югоизток, или дори на север, макар че нищо няма да намериш на север. Но не на запад, нито на югозапад.

— Не и към ледерийската империя, с други думи.

— Правилно. Не знам колко мъст таиш в наранената си душа. Не знам дали би предал оулите — в ответ на тяхното предателство към вас. За което не бих те винил ни най-малко. Нямам желание да те убивам и заради това ти забранявам да яздиш към Ледер.

— Разбирам.

Червената маска огледа картата на мъждивата светлина. Черните линии като че ли тънеха в забрава пред очите му.

— Искам да насоча желанието ти за възмездие срещу ледериите.

— Вместо към оулите.

— Да.

— Вярваш, че можеш да ги надвиеш.

— Ще го направя, Анастер Ток.

— Като подготвиш бойни полета предварително. Добре, като тактика не бих го отрекъл. Стига ледериите да са достатъчно глупави, за да се разположиш точно там, където ти искаш.

— Те са нагли — каза Червената маска. — Освен това нямат избор. Желаят да отмъстят за избиването на заселниците и кражбата на стадата, които наричат своя собственост — въпреки че те са ги откраднали от нас. Искат да ни накажат и затова ще са нетърпеливи да кръстосат мечове.

— Като използват конница, стрелци и магове.

— Да.

— Как смяташ да обезсилиш тези магове, Червена маско?

— Няма да ти кажа все още.

— За да не би да си тръгна, да се измъкна по някакъв начин от теб и преследвачите ти.

— Шансът за това е нищожен.

Чужденецът се усмихна, а Червената маска продължи:

— Разбирам, че си опитен ездач, но не бих пратил след теб оули. Бих пратил К’Чаин Че’Малле.

Анастер Ток оглеждаше лагера, безкрайните редици шатри, струйките дим от сушена тор.

— Изкарал си на полето, колко? Десет, дванадесет хиляди войни?

— Близо петнайсет.

— Но си разбил клановете.

— Да.

— По начин, необходим, за да сглобиш нещо наподобяващо професионална армия. Трябва да пренасочиш лоялността им към старите кръвни връзки. Виждал съм как действаш войсковите си командири, за да си сигурен, че ще следват заповедите ти в бой. Виждал съм как те на свой ред действат отдельонните си водачи, а отдельонните водачи — отделенията си.

— Ти си войник, Анастер Ток.

— И съм мразил всеки миг от службата, Червена маско.

— Това е без значение. Кажи ми за вашите Сиви мечове, тактиката, която прилагаха.

— Това няма да е от голяма полза. Бих могъл обаче да ти разкажа за една армия, в която бях първоначално, преди Сивите мечове. — Погледна го с блеснало око и Червената маска видя там насмешка, някакво лудешко веселие, което го притесни. — Бих могъл да ти разкажа за малазанците.

— Не съм чувал за това племе.

Анастер Ток отново се засмя.

— Не е племе. Империя. Империя три, четири пъти колкото Ледер.

— Ще останеш значи?

Анастер Ток сви рамене.

— Засега.

Нищо просто нямаше у този човек, осъзна Червената маска. Луд, и още как, но тази лудост можеше да се окаже полезна.

— Та как малазанците печелят своите войни?

Кривата усмивка на чужденеца блесна в сумрака, като блясък на нож.

— Разказът за това може да отнеме доста време, Червена маско.

— Ще пратя да ни донесат храна.

— И светилници — едно проклето нещо не мога да различа на картата ти.

— Одобряваш ли намерението ми, Анастер Ток?