Вихърът на Жътваря

Освобождаването на сестра й би трябвало да породи само благодарност у нея. Не можеше да се каже, че Шелтата Лор, тая кучка, бе прекарала много приятно в гробната могила — пребита до несвяст от Силхас Руин и някакъв проклет Локуи Вайвал, оставили я бяха почти удавена в едно бездънно блато, в свят в някоя гънка памет на Азата, където всеки миг се проточваше като столетия — дотолкова, че Шелтата се бе появила неизличимо зацапана от тъмните води, косата й бе почервеняла, кожата й бе добила цвета на бетел, восъчна и напластена като на някой Т’лан Имасс. Безкръвни рани бяха зейнали по тялото й. Извитите й нокти лъщяха като черупки на бръмбари — привличаха непрекъснато погледа на Сукул, сякаш очакваше да се разцепят, крила да се разгънат от гънките на кожата и да повлекат пръстите й да се завихрят към небето.

Освен това сестра й изгаряше от треска. Ден след ден бълнуваше, обзета от лудост. Разговори, уговаряния — това до този момент беше безнадеждно. Нищо повече не можеше да направи Сукул, освен да я измъкне от онзи пъклен град тук, в място на относителен покой.

Сега с мрачна усмивка хвърли око към навеса, който от този ъгъл скриваше спящата Шелтата Лор. Едва ли можеше да се нарече разкошно жилище, особено предвид царствената им кръв — ако огненият драконов поток в жилите им можеше да оправдае подобно определение, но защо пък не? Малко и нарядко бяха достойните асценденти в този свят в края на краищата. Като се оставеха настрана шепата мрачни Древни богове — и тези безименни духове на камък и дърво, на извор и поток. „Не се съмнявам, че Менандори се е уредила с великолепно обиталище, узряло, за да го присвои. Някоя планинска твърдина, с остри зъбери и недостъпна, толкова високо, че е вечно загърната в облаци. Искам да крача по онези въздушни коридори и да ги назова мои. Наши. Освен ако нямам друг избор, така че да заключа Шелтата в някоя крипта да си бълнува и пищи, без да безпокои никого…“

— Гърлото трябваше да ти разкъсам.

Гракът, дошъл изпод навеса от плетени клони, я накара да въздъхне. Сукул се приближи и надникна вътре. Сестра й се беше събудила и седеше, главата й беше наведена и дългата й пурпурна коса скриваше лицето й. Дългите й нокти лъщяха като протекло масло.

— Треската ти е минала — това е добре.

Шелтата Лор не вдигна глава.

— Тъй ли? Аз те виках — когато Руин се изтръгна на свобода, когато се нахвърли върху мен тоя безсърдечен кучи син! Нахвърли се върху мен! Виках те!

— Чух, сестро. Уви, твърде далече бях. Но все пак дойдох бързо, нали? Дойдох и те освободих.

Дълго мълчание. След това:

— Къде е тя тогава?

— Менандори?

— Тя беше, нали? — Вдигна глава и я изгледа с кехлибарените си очи, бялото беше зацапано като ръжда. Ужасен поглед, но ококорен, търсещ. — Удари ме в гръб. Не подозирах нищо — мислех, че ти си там, мислех… ти беше там, нали?

— Толкова жертва, колкото и ти, Шелтата. Менандори дълго се беше подготвяла за измяната, десетки ритуали — да порази теб, да остави мен безпомощна да се намеся.

— Тя удари първа, искаш да кажеш. — И добави с ръмжене: — Не замисляхме ли ние същото, Сукул?

— Тази подробност вече е без голямо значение, нали?

— И все пак, скъпа ми сестро, тя не зарови теб, нали?

— Не заради някаква сила от моя страна. Нито съм се пазарила за свободата си. Не, Менандори явно не е държала да унищожи мен. — Сукул усети как собствената й ненавист изкриви лицето й в зла усмивка. — Тя никога не ме е ценяла високо. Сукул Анкаду. Пъструшата. Променчивата. Е, скоро ще научи обратното, нали?

— Трябва да открием Азат — каза Шелтата Лор, оголила кафяви зъби. — Тя трябва да изстрада каквото изстрадах аз.

— Съгласна съм, сестро. Уви, тук няма нито един оцелял Азат — на този континент, искам да кажа. Шелтата Лор — ще ми се довериш ли? Имам нещо наум — начин да хванем Менандори в капан, да наложим нашето дълго чакано възмездие. Ще бъдеш ли с мен? Като верни съюзнички. Ако сме заедно, няма да се намери никой достатъчно силен, за да ни спре…

— Глупачка. Забравяш Силхас Руин.

— И за него имам отговор, сестро. Но ми е нужна помощта ти. Трябва да действаме заедно и само така ще постигнем смъртта и на Менандори, и на Силхас Руин. Доверяваш ли ми се?

Шелтата Лор отвърна с дрезгав смях.

— Забрави тази дума, сестро. Тя е безсмислена. Искам мъст. Ти имаш нещо да доказваш на всички ни. Добре, ще действаме заедно и ще видим какво ще произтече от това. Е, кажи ми великия си план. Кажи ми как ще съкрушим Силхас Руин, който няма равен в този свят…

— Трябва да надвиеш страха си от него — каза Сукул и огледа поляната. Сенките вече се бяха издължили. — Той не е несъкрушим. Скабандари го доказа достатъчно добре…

— Толкова ли си глупава, че да вярваш на това? — попита злобно Шелтата, измъкна се от навеса и се изправи като някое антропоморфно дърво. Кожата й лъщеше. — Бях в могилата на тоя кучи син хиляда вечности. Вкусвах сънищата му, пиех в потока на най-тайните му мисли — той ставаше непредпазлив…

Сукул я изгледа навъсено.

— Какво говориш?

Ужасните очи се приковаха в нея, изпълнени с насмешка.