Вихърът на Жътваря

— Той стоеше на бойното поле. Стоеше, с гръб към Скабандари, когото наричаше Кървавото око — и не е ли това достатъчен намек? Стоеше, казвам ти, и едва ли не очакваше ножовете.

— Не ти вярвам. Това е лъжа, трябва да е лъжа!

— Защо? Ранен, обезоръжен. Усеща бързото настъпление на силите на този свят — сили, които нямаше да се поколебаят да унищожат и него, и Кървавото око. Да ги унищожат в абсолютния смисъл — Силхас не беше в състояние да се защити от тях. Нито Скабандари — и той го знаеше. Въпреки цялото перчене на онзи идиот над безбройните мъртви. Тъй че споделяме съдбата на Скабандари… или спасение?

— Хилядолетия в могила на Азат — и ти наричаш това спасение, Шелтата?

— Повече от всеки от нас — повече дори от Аномандарис — отвърна тя с изведнъж замъглени очи, — Силхас Руин мисли… драконовски. Също толкова хладно, пресметливо, толкова безвременно. Бездната да ни вземе, Сукул Анкаду, нямаш представа… — Шелтата потръпна. — Бъди сигурна в плановете си, сестро, и колкото и на уверена да се правиш, остави ни път за бягство. За когато се провалим.

Нов смътен стон — от земните духове от всички страни — и Сукул Анкаду също потръпна, обзета от несигурност… и от страх.

— Трябва да ми кажеш повече за него. Всичко, което си научила…

— О, ще ти кажа. Свободата те е направила… арогантна, сестро. Трябва да смъкнем това от теб, трябва да освободим взора ти от това було на самоувереност. И съответно да прекроим плановете ти. — Дълга пауза, после Шелтата Лор се извърна към Сукул, със странен блясък в очите. — Кажи ми, съзнателно ли го избра?

— Кое?

Жест.

— Това място… за моето съживяване.

Сукул сви рамене.

— Отбягвано от местните. Самотно. Помислих, че…

— Отбягвано, да. С основание.

— И какво е то?

Шелтата Лор я изгледа продължително, после й обърна гръб.

— Няма значение. Готова съм да напуснем веднага.

„И аз, струва ми се.“

— Съгласна. На север…

Нов рязък поглед и кимване.

„О, виждам презрението ти, сестро. Знам, че изпитваш същото като Менандори — знам, че ме подценяваш. А си мислела, че ще пристъпя напред, щом тя нанесе удара? Защо? Говорих за доверие, да, но ти не разбра. Всъщност не ти вярвам, Шелтата. Вярвам само в твоята страст да отмъстиш. И това е всичко, което ми трябва. За десет хиляди живота обида и пренебрежение… ще е всичко, което ми трябва.“

Оголил татуираните си ръце във влажния зной, Таксилиан закрачи към ниската маса, където седеше Сеймар Дев, без да обръща внимание на любопитните погледи на другите посетители на градинския ресторант. Без думи седна, пресегна се за каната с разредено охладено вино, наля си, отпи и се наведе над масата.

— Кълна се в Седмината свещени, вещице, този проклет град е чудо… и кошмар.

Сеймар Дев сви рамене.

— Разчуло се е — цяла тумба герои чакат благоволението на императора. Неизбежно е да привлечем внимание.

Той поклати глава.

— Погрешно ме разбра. Някога бях архитект, нали? Едно е — той махна безгрижно с ръка — да стоиш зяпнал пред необикновените арки и мостове и онази съмнителна самонадеяност, наречена Вечен домицил — дори каналите с техните шлюзове, притоци и оттоци, акведуктите, огромните сгради и така нататък. — Отпи нова глътка. — Не, говоря за нещо съвсем друго. Разбра ли, някакъв древен храм рухнал в деня, в който пристигнахме — храм посветен, изглежда, на плъхове…

— На плъхове?

— Да, на плъхове. Не че можах да доловя и най-малкия намек за култ към такива мръсни същества.

— На Карса ще му се стори забавно — отвърна с усмивка Сеймар Дев. — Ще види в почитателите на такъв култ поредния си враг, като се има предвид склонността му да къса вратовете на гризачите…

— Не просто гризачи, доколкото схващам — каза тихо Таксилиан.

— А, но по онзи въпрос бих оставила на тоблакая малко място за маневри — той ги предупреди никой да не пипа меча му. Поне десет пъти. Стражата би трябвало да си опича ума.

— Скъпа ми вещице — въздъхна Таксилиан, — ти си невнимателна, дори по-лошо, мързелива. Свързано е с императора, не разбираш ли. Това е оръжието, предопределено да се кръстоса с меча на Рулад. Допирът означава благословия — не го ли знаеше? Лоялните граждани на тази империя искат поборниците да успеят. Искат техният проклет тиран да бъде унищожен. Молят се за това. Мечтаят за това…

— Знам — изсъска Сеймар Дев. — Говори по-тихо!

Таксилиан разпери ръце.

— Да, разбира се. В края на краищата всяка сянка крие Патриотист…

— Внимавай с кого се подиграваш. Те са капризна кръвожадна пасмина, Таксилиан, и това, че си чужденец, само те прави още по-уязвим.