Вихърът на Жътваря

— Трябвало е да надаваш ухо на повече приказки, вещице. Императорът е неубиваем. Карса Орлонг ще отиде при всички останали в онова гробище с урни. Не очаквай друго. А когато това се случи, ами, всичките негови… паразити, спътниците му — всички, които дойдоха с него, ще ги сполети същата съдба. Такъв е декретът. Защо Патриотистите да се занимават с нас, след като кончината ни е неизбежна? — Допи си чашата и си наля пак. — Все едно, ти ме разсея. Говорех за онзи рухнал храм и онова, което видях от подпорите му — самото доказателство за усилващите ми се подозрения.

— Не знаех, че сме обречени на екзекуция. Какво пък, това променя нещата — макар да не съм сигурна как. — Тя замълча. След това, премислила другите думи на Таксилиан, рече: — Продължавай.

Таксилиан се облегна на стола, гушнал чашата в ръцете си.

— Представи си Ерлитан, град, построен върху костите на безброй други. С това не е много по-различен от повечето поселения из Седемте града. Но този Ледерас, той не е нищо такова, Сеймар Дев. Тук по-старият град изобщо не се е срутил, изобщо не се е разпаднал на отломки. Той все още си стои, следва уличния план, не съвсем скрит. Тук-там древните сгради си стоят като закривени зъби. Никога не бях виждал такова нещо — като че ли изобщо никакво внимание не е било обърнато на старите улици. Поне два канала цепят право през тях — можеш да видиш изпъкналостите по каменните стени на каналите — като прерязани краища на дълги кокали.

— Странно наистина. Уви, проблем, който може да бъде източник на възбуда само за архитект или зидар, Таксилиан.

— Все още не разбираш. Този древен план, тази общо взето скрита решетка и останалите постройки, прикрепени към нея — вещице, всичко това не е случайно.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не е редно да ти го казвам, но сред зидарите и архитектите има тайни от мистично естество. Някои истини, свързани с числа и с геометрия, разкриват скрити енергии, мрежи на сила. Сеймар Дев, има такива потоци на енергия, като усукани жици в хоросана, изтъкани през целия град. Рухването на Къщата с люспите го откри пред очите ми: зейнала рана, от която капе древна кръв — почти мъртва кръв, вярно, но неоспорима.

— Сигурен ли си в това?

— Да. И нещо повече, някой го знае. Достатъчно, за да подсигури важните конструкции, сградите, които оформят мрежата от опорни точки — фиксираните точки за енергийната мрежа — всички те си стоят…

— Освен Къщата с люспите.

Той кимна.

— Не е задължително да е лошо — всъщност не е задължително да е случайно

това срутване.

— Тук вече ме обърка. Храмът да е паднал нарочно?

— Не бих изключил това. Всъщност то се съгласува точно с подозренията ми. Доближаваме се към значително събитие, Сеймар Дев. Засега мога да стигна само дотук. Нещо предстои. Моля се само да сме живи, за да му бъдем свидетели.

— Не направи много, за да разведриш деня ми — каза тя и изгледа накриво, недовършената си закуска от хляб, сирене и някакъв непознат плод. — Най-малкото можеш да поръчаш още една гарафа вино заради греховете си.

— Според мен трябва да бягаш — каза тихо Таксилиан, без да я поглежда. — Аз бих побягнал, ако не беше събитието, което вярвам, че предстои. Но както казваш, интересът ми вероятно е преди всичко професионален. Ти, от друга страна, ще направиш по-добре, ако се погрижиш за живота си — да го опазиш тоест.

Тя се намръщи.

— Не че храня неразумна вяра в бойната мощ на Карса Орлонг. Имаше достатъчно намеци, че императорът се е бил с други велики герои, с други воини със страховити умения и никой не е могъл да го победи. Все едно, признавам, че изпитвам известно… ами, чувство за лоялност.

— Достатъчно, за да го придружиш до Портата на Гуглата?

— Не съм сигурна. Във всеки случай, не мислиш ли, че ни наблюдават? Не мислиш ли, че и други са се опитвали да избегнат съдбата си?

— Несъмнено. Но дори да не се опиташ…

— Ще помисля по това, Таксилиан. Ето, че промених желанието си — втората гарафа вино ще трябва да почака. Хайде да се поразходим из този хубав град. Мисля да видя лично този рухнал храм. Можем да позяпаме като чужденци, а Патриотистите няма да си помислят нищо лошо. — И стана.

Таксилиан я последва.

— Вярвам, че си платила на собственика.

— Няма нужда. Имперска щедрост.

— Щедрост към обречените — това противоречи на възприятието ми за тази жестока империя.

— Нещата винаги са по-сложни, отколкото изглеждат.

Проследени от очите на десетина гости, двамата напуснаха ресторанта.

Слънцето погълна последните сенки в настлания с пясък двор и зноят се надигна на вълни от пара в ограденото с високи стени правоъгълно пространство. Пясъците бяха отъпкани и огладени от слуги и щяха да си останат гладки чак до късния следобед, когато чакащите претенденти за двубой щяха да излязат, за да се поупражняват или да се съберат — които споделяха общ език — и да поразмишляват над тези странни, дори злокобни обстоятелства. Облегнат на стената близо до вътрешния вход, Таралак Вийд наблюдаваше как Икариум бавно се движи покрай стената на двора и забърсва с пръсти олющения прашен камък и избелелия му фриз.