Вихърът на Жътваря

По фриза се редяха избелелите образи на имперски герои и плувнали в слава крале, сега надраскани и олющени от оръжията на нехайни чужденци, счепкали се в учебен бой, чужденци, всеки от които бе решен да убие сегашния император.

Тъй че — диря само от две стъпки сега покрай тази стена, сянка, смалена почти до нищо под високия смугъл воин, който спря и погледна към небето, щом рояк непознати птици прелетя през синия къс, а после продължи, докато не стигна до отсрещния край, където огромна решетеста порта преграждаше изхода към улицата. Стражите едва се виждаха зад дебелите, покрити с ръжда решетки. Икариум спря с лице към портата, постоя неподвижен, избелял от слънцето все едно току-що бе пристъпил навън от фриза вляво от него, похабен и изтъркан като всички древни герои.

„Но не, не герой. В ничии очи. Изобщо. Оръжие и нищо повече. И все пак… той живее, диша, а когато нещо диша, то е повече от оръжие. Гореща кръв в жилите, изяществото на движението, мисли и чувства бушуват в този череп, усет, като пламъци в очите. Твърде дълго бяха коленичили Безименните на каменния праг. В преклонение към един дом, осветения му терен, екнещите му зали — защо не към живите, дишащите, които може би обитаваха тази къща? Защо не към безсмъртните строители? Всеки храм е място, посветено не на собственото си съществуване, а на бога, в чиято почит е въздигнат. Но Безименните не го виждаха по този начин. Преклонение, доведено до нелепата му крайност… и в същото време навярно също толкова примитивно, като оставянето на жертвен дар в гънките на скала, на рисунка с кръв по захабената повърхност… о, не съм аз за това, за мисли, които смразяват душата ми до костите.“

„Грал, посечен и покрит с белезите на предателства. Онези, които дебнат в сянката на всекиго — защото ние сме и къщата, и обитателят. Камък и пръст. Кръв и плът. И затова ще витаем из старите стаи, ще крачим по познати коридори, докато на някой ъгъл не се озовем срещу странник, който не може да е никой друг освен нашето най-зло отражение.“

„И тогава ножовете се вадят и се води битката на живота, година след година, деяние след деяние. Кураж и зла измяна, страхливост и пламенна злост.“

„Странникът ме е изтласкал назад, стъпка по стъпка. Докато вече не мога да се позная — та кой със здравия си разум би дръзнал да познае собственото си безчестие? Кой би извлякъл удоволствие от усета за зло, задоволство от твърде горчивите му плодове? Не, вместо това ние бягаме със собствените си лъжи — не изричам ли своите клетви за мъст всяко утро? Не шепна ли проклятията си срещу всички, които са ме онеправдали?“

„И как смея да съдя Безименните, готови да хвърлят едно зло срещу друго. И какво е моето място в този ужасен план?“

Взря се отново към Икариум. Той все още стоеше с лице към портата, стоеше като статуя, замъглен зад вълните зной. „Моят странник. И все пак кой от нас е злият?“

Неговият предшественик Маппо — Треллът — отдавна бе оставил зад себе си такива борби, подозираше Таралак. Бе избрал да измени на Безименните, вместо на този воин пред портата. Лош избор? Гралът вече не беше толкова сигурен в отговора си.

Изсумтя и тръгна по дължината на двора, през вълните зной, и застана до рамото на джага.

— Ако оставиш оръжията си, свободен си да обикаляш из града.

— Свободен да се откажа? — попита Икариум със смътна усмивка.

— Това няма да промени много — освен може би незабавната ни екзекуция.

— Може да има милост в това.

— Не вярваш на собствените си думи, Икариум. Говориш, за да ми се надсмееш.

— Може и да е истина, Таралак Вийд. Колкото до този град… — Той поклати глава. — Не съм готов още.

— Императорът би могъл да реши всеки момент.

— Няма. Има време.

Гралът го изгледа навъсено.

— Откъде си сигурен?

— Защото, Таралак Вийд — каза Икариум, кротко и отмерено, докато се обръщаше, за да тръгне обратно, — той е уплашен.

Зяпнал след него, гралът замълча. „От тебе? Какво знае той? В името на Седемте свещени, кой би могъл да знае за историята на тази земя? За легендите й? Дали са предрекли за Икариум и за всичко, което се таи в него?“

Икариум се скри в сянката под входа на сградата. След десетина резки удара на сърцето Таралак го последва, не за да потърси отново мрачната близост на джага, а за да намери някой, който би могъл да му даде отговори на гъмжилото от въпроси, които вече го бяха връхлетели.

Варат Таун, доскорошен първи помощник на Атри-Преда Ян Товис, седеше свит в един ъгъл на голото помещение. Единствената му реакция на влизането на Ян Товис бе потръпване. Присви се още повече в ъгъла и не вдигна глава, за да я погледне. Този мъж, сам, беше извел Таралак Вийд и Икариум обратно през лабиринтите — тунел, раздран от неведома магия през всяко селение, което експедицията бе избродила в своя път. Самата Атри-Преда бе видяла раната на изходния портал; чула беше пронизителния й вой, глас, който сякаш беше бръкнал в гърдите й и бе стиснал сърцето й; зяпнала беше невярваща и удивена, щом трите фигури се появиха от нея, едната — влачена между другите две…

Никакви други оцелели. Никой. Нито едури, нито ледерии.