Вихърът на Жътваря

— Ти си като човек, който се е заклел да не пие, но си носи шише в торбата.

— Достатъчно, войник.

Ботъл сви рамене и се огледа.

— Къде се е дянал Геслер?

— Наторява дърветата сигурно.

— Може би. — Ботъл не изглеждаше убеден. — Просто се събудих по-рано и тогава пак не го видях.

„Богове подземни.“ Фидлър тръгна към другия край на поляната, където се бе разположило другото отделение, махаше с ръка да пропъди мушиците. Видя Сторми, застанал като замаян от зимния сън мечок — червената му коса и брада бяха дивашки разчорлени, с оплетени из тях клечки.

— Сторми — подвикна му тихо Фидлър, — къде е отишъл сержантът ви?

— Представа нямам — отвърна грамадният мъж. — Беше взел последния пост от тази страна. Ей, Фид, тя едва ли е подпалила „Силанда“, нали?

— Разбира се, че не е. Слушай, ако Геслер не се върне скоро, ще трябва да идем да го потърсим.

Малките свински очи на Сторми примигаха.

— Може да се е изгубил? Не помислих за това.

— Позамаяна ти е главата още, ефрейтор.

— М-да. Оня Корик при вас, добър ли е в проследяването?

— Не. Почти е безполезен всъщност, но не му го казвай в лицето. Ботъл…

— А, от тоя тръпки ме побиват, Фид. Мастурбира както аз си бъркам в носа. Вярно, всички войници го правят това, обаче…

— Казва, че не бил той.

— Е, ако Смайлс рече да му бръкне в гащите…

— Смайлс? За какво ми говориш, Сторми?

— В смисъл…

— Виж, Ботъл е обсебен от някакъв проклет призрак — Бързия Бен го потвърди, тъй че престани да ме гледаш така. Все едно, този призрак е, ъъ, женски и страшно харесвал Ботъл…

— Маговете са луди, Фид.

— В случая това е нерелевантно, Сторми.

— Както кажеш — отвърна ефрейторът. Поклати глава и се обърна. — В случая това е нерелевантно — повтори под нос, имитирайки тона на Фид.

— Чувам те, ефрейтор.

Сторми махна с широката си космата лапа, но не се обърна, а тръгна към огнището. На първата стъпка спря и стъпи с ботуша си на едната ръка на Шортноус. Чу се силно изпукване и тежкият пехотинец изохка, след което се надигна стреснато. Сторми си продължи по пътя, а Шортноус огледа ръката си, намръщи се на странно изкривения си среден пръст, дръпна и го намести, преди да стане да тръгне към гората да намери къде да си облекчи мехура.

Фидлър се почеса по брадата, обърна се и тръгна към отделението си.

„Убийствена пасмина сме, няма що.“

Геслер обикаляше из странните руини. Светлината бавно гаснеше и това придаваше на мястото още по-призрачен вид. Във всички посоки — кръгли кладенци, дузина, пръснати между старите дървета. Камъните бяха издялани изключително точно, зидани без хоросан — както беше открил, след като обели мъха на няколко места. Беше зърнал правилните им форми от края на поляната, отначало си бе помислил, че са пиедестали за някаква конструкция с колонада, която отдавна е рухнала. Но единственият друг камък, който намери, беше за павиране, разкъртен от корени.

Седна на ръба на един от кладенците и надникна в мастиления мрак. Замириса му на застояла вода. Изпита някакво странно задоволство от себе си затова, че любопитството му не е толкова силно притъпено, както беше вярвал някога. Изобщо не беше толкова зле, колкото при Кътъл. Виж, на това му се викаше мрачен кучи син. Все пак Геслер беше видял много в живота си и част от това бе зацапало кожата му завинаги — да не говорим за други, по-скрити промени. Но множеството видени неща, дела, извършени или не… те просто те похабяват.

Не можеше да погледне към пламъчетата на огнището на отделението, без да си спомни за Трут и онзи безстрашен скок в двореца на Ю’Гатан. А пък като погледнеше арбалета в ръцете си, докато залитаха из тази проклета гора, си спомняше Пела, с пръснато чело, как се смъкваше при ъгъла на сграда едва на сто крачки в самия Ю’Гатан. С всеки грак на врана чуваше ека на писъците, когато ужасяващи призраци бяха връхлетели в лагера на Убийците на псета в Рараку. Погледнеше ли голите си длани с очуканите пръсти, в ума му изникваше Колтейн на бреговете на Ватар — „Богове, да отведе толкова далече онази тълпа с още след тях само заради едно жестоко предателство при Пропада.“

И клането на жителите на Ейрън, когато Логрос Т’лан Имасс се надигнаха от прахта на улиците и каменните им оръжия се вдигаха и падаха, вдигаха и падаха. Ако не беше онзи Червен меч да отвори портите и с това да отвори път за бягство, нямаше да има никакви оцелели. Нито един. „Освен нас малазанците, които можехме само да стоим настрана и да гледаме касапницата. Безпомощни като бебета…“

Дракон сред огъня, кораб, носещ се над пламъците — първата среща с Тайст Едур: мъртъв, прикован за стола си от гигантско копие. На гребните пейки седяха обезглавени гребци, с отпуснати на веслата ръце, а отсечените им глави бяха струпани на камара около главната мачта, очите им примигваха, лицата им бяха разкривени от ужас…

„Та кой все пак е построил дванадесет кладенеца в гора? Това искам да разбера.“

„Може би.“