Вихърът на Жътваря

Когато тръгна за да търсясветът извикваи се обръща настранивървежът е посяганено се върти светътв надменната си сдържаностизтръпнал и ужилен

от допира невинентова е търсенетосветът притиснат в ъгълаотвръща ти със злобане иска да го видиш,разбирането не понасяда искаш значи да се провалиши да умреш безгласно

самотни винаги са тези стъпкииздават те какво еда бъдеш сами викат към светаи се обръщат настранидокато в търсенето своетой те открива.

ТърсенеГаулаг от Извора

Бийк можеше много лесно да говори за мистерия и да изпише на лицето си маска на радостна възхита. Но истината беше, че мистерията го плашеше. Можеше да надушва магията, да, можеше да долавя поетичната й музика, тъй подредена и красноречива, но зноят й можеше да изгори един смъртен чак до сърцевината. Хич го нямаше с храбростта. О, виждаше я много добре сред другите войници — виждаше я във всяка подробност у капитан Фарадан Сорт, докато седеше на коня си до него — но знаеше, че самият той изобщо не е храбър.

Страхлив и глупав бяха две думи, които вървяха заедно, вярваше Бийк, и и двете важаха за него. Надушването на магия беше начин да я избягва, да бяга от нея, а колкото до всички онези свещи в него, е, най-щастлив биваше, докато нямаше нищо, което би могло да накара пламъците им да затреперят, да загорят по-ярко, да лумнат в пожар. Предполагаше, че това е поредното му глупаво решение — това да стане войник, но вече нищо не можеше да направи по въпроса.

По време на марша през онази пустиня, в онова място, наречено Седемте града (макар да беше видял само два града, беше сигурен, че някъде там има още пет), Бийк беше слушал оплакванията на всички други войници. За… ами за всичко. Боевете. Липсата на боеве. Дневната горещина, нощния студ, проклетите койоти, чийто вой в тъмното звучи толкова близо, че си мислиш, че стоят до тебе, с уста до ухото ти. Хапещите насекоми, скорпионите, паяците и змиите, и всичко, което иска да те убие. Да, намираха много причини за оплакване. Онзи ужасен град Ю’Гатан и богинята, която беше отворила едно око в онази нощ и бе отмъкнала злия бунтовник Леоман. А после, когато всичко изглеждаше изгубено, онова момиче — Синн — бе показало своята свещ. Ослепително ярка, толкова чиста, че Бийк се беше присвил от ужас. За всичко това също се бяха оплаквали. Синн трябваше да потуши онази огнена стихия. Адюнктата трябваше да изчака още няколко дни, защото нямаше начин онези морски пехотинци да са умрели толкова лесно.

А какво да кажем за Бийк? Беше ли ги усетил той? Е, може би. Онзи маг, Ботъл, оня с животинчетата. Бийк може би ги беше надушил, още живи под всичките пепелища. Но пък той беше страхливец, нали? Да иде, да речем, при адюнктата или при капитан Кайндли и да им каже — не, твърде много беше. Кайндли беше като баща му, не обичаше да слуша, когато е нещо, което не държи да чуе. А колкото до адюнктата — ами, дори собствените й войници не бяха сигурни в нея.

Беше слушал с всички останали речта й, след като бяха напуснали град Малаз (ужасна нощ беше и той толкова се радваше, че се оказа далече от всичко, на един от транспортните), и помнеше как им бе говорила, че оттук насетне ще продължат сами. И ще правят неща, за които никой друг изобщо не знае. „Незасвидетелствани“, беше казала. Сякаш това беше важно. Такива приказки обикновено объркваха Бийк, но не и този път. Знаеше, че целият му живот беше незасвидетелстван. Тъй че с думите си тя бе направила всички останали войници също като него, точно като Бийк, и това за него бе един неочакван дар от тази толкова студена, студена жена. Колкото и страхлив и глупав да беше, в онази нощ тя го спечели. Нещо, за което едва ли бе мислила, но за него означаваше много.

Все едно, сърцето му вече бе забавило дивия си бяг и той вдигна глава и погледна капитана. Тя седеше на коня си в дълбоката сянка, неподвижна също като него, и все пак за миг му се стори, че долови от нея звук — грохота на вълни срещу бряг, писъците на войници в битка, мечове и клане, пики, пронизващи като лед гореща плът, и вълните — а после всичко това заглъхна.

Трябваше да е усетила вниманието му, защото попита тихо:

— Отдалечиха ли се достатъчно, Бийк?

— Да.

— Без изобщо да ни подушат?

— Изобщо, капитане. Скрих ни със сивата и синята. Лесно беше. Техният маг… тя коленичи пред Крепостите. Нищо не знае за сивите и сините лабиринти.

— Ледериите уж трябваше да се присъединят към нас — измърмори Фарадан Сорт. — Но вместо това яздят с Тайст Едур и вършат тяхната работа.

— Всичко е объркано, да. Особено тук, около нас.