Вихърът на Жътваря

— И това е проблемът — отвърна тя, подръпна юздите и смуши коня си изпод тежките клони, където се бяха скрили — на петнайсет крачки от пътеката, — докато бойната група отминаваше в далечината. — Ние сме много пред другите отделения. Или Хелиан, или Ърб са си изгубили ума — ако не и двамата.

Бийк я последва на коня си, кротка дореста кобила, беше я нарекъл Лили.

— Като нажежен ръжен, капитане, който рови до дъното на пещта. Направиш ли това и ръката ти ще изгори, нали?

— Ръката, да. Кенеб. Ние с теб. Всички други отделения.

— Мм, вашата ръка имах предвид.

— Уча се да различавам тези моменти — каза тя и го погледна накриво.

— Какви моменти?

— Когато се самоубеждаваш колко си глупав.

— О. — „Онези моменти.“ — Никога не съм бил толкова верен, капитане. Никога.

Тя го изгледа странно, но си замълча.

Излязоха на пътеката и обърнаха конете на изток.

— Те са някъде там, напред — каза капитанът. — Създават куп неприятности.

Бийк кимна. Следяха двете отделения вече от две нощи. Беше си истинска пътека от трупове. Задействани засади, мъртви ледерии и Тайст Едур, телата извлечени встрани от пътя, съблечени и толкова голи, че Бийк трябваше да извръща очи, за да не се промъкнат зли мисли в ума му. Всички онези места, които майка му толкова обичаше да докосва в онази нощ — не, зла мисъл беше това, зли спомени, от онова зло, което можеше да го накара да се обеси, както бе направил брат му.

— Трябва да ги намерим, Бийк.

Той кимна отново.

— Трябва да ги озаптим. Тази нощ, как мислиш?

— Балгрид е, капитане. И другият, Боул — той много бързо е научил магията. Балгрид има от бялата свещ, виждате ли, а на тази земя не е имало много бяла свещ от дълго време. Той извлича миризмата от всички тела, които оставят, и това зацапва нещата — ушите, дето ги режат, пръстите и разни други неща, дето връзват на коланите си. Затова вървим от засада на засада, нали? Вместо право към тях.

Тя го изгледа много продължително, с любопитство.

— Добре, но ние сме на проклетите коне, нали?

— Те също вече, капитане.

— Сигурен ли си?

— Така мисля. От снощи. Крепостите. Има една за зверове. И ако ледериите го открият, могат да тръгнат по тази диря и да ги намерят много бързо.

— Дъх на Гуглата, Бийк. А нас?

— Нас също. Разбира се, наоколо има много хора на коне, с лоши стремена или не. Но ако се доближат, дори сивата и синята свещи няма да свършат работа.

— Най-много да се наложи да покажеш още няколко тогава.

Ах, как не му харесваше тази идея.

— Надявам се да не се наложи. Много се надявам.

— Тогава да тръгваме, Бийк.

„Не ме изгаряй до дъно, капитане. Моля те. Няма да е хубаво, за никого. Още чувам писъците им. Винаги има писъци и аз започвам пръв. Моите писъци най-много ме плашат, капитане. Плашат ме до оглупяване, да.“

— Жалко, че Мейсан Джилани не е с нас — каза Скант, докато скубеше туфи мъх да изтрие кръвта по ръцете си.

Хелиан примига към глупака. Какво дрънкаше пък сега?

— Слушай, сержант — повтори Балгрид.

Винаги го казваше това, тъй че тя беше престанала да го слуша. Беше като пикаене в огъня, както можеха да го правят мъжете, докато жените не можеха. Просто изсъска, изведнъж стане тъмно и после онази ужасна миризма. „Слушай, сержант“ и — сссс. Престана да го слуша.

— Длъжна си — настоя Балгрид и я сръга с пръст. — Сержант?

Тя погледна ядосано въпросния пръст.

— Искаш ли да си отрежа лявата буза, войник? Пипнеш ли ме още веднъж, ще съжаляваш, казвам ти.

— Някой ни следи.

Хелиан се намръщи.

— От колко време?

— От две, може би от три нощи вече — отвърна Балгрид.

— И реши да ми го кажеш чак сега? Всичките ми войници са идиоти. Как ни следят? Двамата с Боул казахте, че сте го покрили, че нещо сте покрили поне. Какво сте покрили? Тъй де, опикали сте цялата диря или нещо такова. — Изгледа го ядосано. — Сссс.

— Какво? Не. Слушай…

Пак се почна. Тя се изправи, взе да залита по меката глинеста земя. Където човек можеше да падне на всяка стъпка, ако не внимава.

— Някой… ти, ефрейтор, издърпай ония трупове настрана.

— Да, сержант.

— Веднага, сержант.

— А вие двамата. Мейби. Лутс…

— Лютс.

— Помогнете на ефрейтора. Голяма каша забъркахте, като ги убихте тия.

И си беше чистата истина, нали? Каша от най-гадните. Стрелите на арбалетите можеха да правят с главите на тия едури същото, каквото и на нормални хора. Като чували с камъни по нанадолнището, жж-ък, и падат от конете. После две „острилки“, една в челото на ледерийската колона, друга — в опашката. Бум, бум, и сумракът стане само на писъци и мятащи се човешки крайници или конски, човек не може да разбере какво.