Вихърът на Жътваря

Проклетият ледерий се беше оправил малко прекалено бързо за вкуса й. Адски бързо за вкуса на Хано най-вече, щото Хано падна с половин череп останал след едно от най-гадните посичания с меч, каквито беше виждала изобщо. Изкара войника от равновесие обаче, заради тъпите им стремена, тъй че не беше трудно за Ърб да се пресегне с едната си великанска ръка, да го награби за колана или не знам за какво и да го вдигне тоя тъпак от коня. Хвърли го долу с такава сила, че въздухът му излезе от двата края. При което Ърб заби стоманения си юмрук толкова здраво в лицето под шлема, че чак кокалчетата на пръстите го заболяха, като ги натресе в черепа — ниско, точно над прешлените или както им викат там. Зъби, парчета кокал и месо се пръснаха на всички страни.

Първата загуба в отделенията. И само защото Хано скочи много бързо, мислеше си, че ледериецът още е объркан и безпомощен. Но не, тия войници бяха ветерани. Окопитили се бяха адски бързо.

Солтлик беше посечен лошо, макар че Балгрид се бе потрудил над него и вече нито кървеше, нито беше в безсъзнание. А пък на ефрейтор Рийм му отсякоха два пръста на лявата ръка — лоша блокада с щита. Горкият Ърб не се оправяше много добре като сержант.

Хелиан се обърна много внимателно и видя Ърб да седи на един прогнил дънер. Изглеждаше нещастен. Тя удари здрава глътка ром и закрачи към него.

— Ърб, вече и двамата сме сержанти, нали? Дай да намерим някои храсти и да се сврем. Навита съм за малко потене и пъшкане с някой, пък и като сме с еднакъв ранг и всичко, ясно е, че никой тука няма да се оплаква.

Той примига и я погледна, опулен като бухал.

— К’ъв ти е проблемът, Ърб? Не съм толкоз грозна като тебе, нали?

— Ърб не е грозен — обади се с недоверчив смях Рийм. — Мейсан си губеше ума покрай него! Може би затова се остави да я прехвърлят в отделението на Балм.

Хелиан изпръхтя.

— Млъквай, Рийм. Ти си капрал. Това тука е сержантска работа.

— Искаш да се въргаляш с Ърб, сержант. Няма нищо общо с това, че сте сержанти, и има всичко общо с това, че Ърб прилича на проклет от боговете бог и че ти си толкова пияна, че си зажадняла за потене и пъшкане.

— Пак не е твоя работа.

— Може и да не е, но ние тука ще слушаме. Както каза Скант, ако Мейсан беше тука, всички можехме да ги сънуваме ония сънища и сигурно даже да опитаме, като се надяваме тя като е толкова отчаяна, дето не стига доникъде с Ърб, току-виж вземе да…

— Откога стана толкова хлевоуст, Рийм? — изръмжа Балгрид. — По-добър беше, докато мълчеше загадъчно. Сега загуби два пръста и какво става?

— Млъквай, всички! — ревна Хелиан. — Искате да дойде още някой патрул и да не сте готови навреме ли? Хайде всички, без Ърб тука, провери снаряжението, събирай трофеите и каквото е там, и ако искате да слушате, просто не издавайте прекалено много стонове. От завист и разни такива.

— Няма да стенем от завист, Хелиан. По-скоро…

— Мълчалив и загадъчен, проклет да си, Рийм!

— Приказва ми се, Балгрид, и не можеш да ме спреш…

— Само че мога и изобщо няма да ти хареса.

— Проклет некромант.

— Просто от другата страна на Денъл, Рийм, непрекъснато ти го казвам. Денъл дава, Качулатия взима.

Хелиан се приближи до Ърб, който я погледна с ужас.

— Отпусни — каза му тя. — Нищо няма да режа. Нищо от теб поне. Но ако бъда отхвърлена жестоко тука…

— Ей там има хубав мъх — подхвърли Скант, стана и се отдалечи, като посочи с ръка.

Хелиан се пресегна и дръпна Ърб да го вдигне.

Балгрид изведнъж се озова до него.

— Слушай, сержант…

Тя задърпа Ърб покрай мага.

— Не, сержант! Ония, дето вървят по дирята ни — мисля, че са ни намерили!

Всички моментално извадиха оръжията си и се пръснаха на защитни позиции — груб кръг с лице навън, с Хелиан и Ърб в средата.

— Балгрид — изсъска тя. — Можеше да…

Конски копита, тежкият дъх на животни, после един глас извика ниско, на малазански:

— Капитан Фарадан Сорт и Бийк. Идваме, тъй че си приберете проклетите „острилки“.

— О, просто страхотно — въздъхна Хелиан. — Свободно, всички. Това е оная ужасна капитанка.

Морска пехота, моля ви се. Никак не му харесаха на Бийк, като ги видя. Зли, гладни, навъсени, след като капитанът ги беше намерила. А и един умрял имаше също така.

Фарадан Сорт подкара коня си между тях и слезе. Бийк остана засега където си беше, недалече от двамата войници, които чак сега заприбираха мечовете си. Виждаше ясно некроманта, с призрачно бялата аура около него. Смъртта тук беше навсякъде, стаеният въздух бе натежал от последния дъх на умиращите и той го усещаше като юмрук в гърдите си.

Винаги беше така, когато умираха хора. Изобщо не трябваше да става войник.

— Хелиан, Ърб. Трябва да поговорим. Насаме. — Гласът на капитана беше хладен и твърд. — Бийк?

— Капитане?

— Ела с нас.

О, не. Но все пак подкара напред, а след това се смъкна от седлото. Твърде много внимание към него изведнъж, от всички страни. Наведе глава и застана до капитана.

Малката група се отправи към гората.