Вихърът на Жътваря

— Това е лудост!

Обърна коня, смъкна лъка от рамото си и намота юздите около лявата си китка. Затъкна единия край на лъка в мокасината — между палеца и следващия пръст — натисна с цялата си тежест и изпъна тетивата. Ловко хвана юздите с другата си ръка и ги върза, за да не ги изтърве и да се оплетат в предните крака на коня.

Докато животното препускаше в тръс в прахта на конната атака, Ток Анастер издърпа от колчана на бедрото си първата стрела с каменен връх. „Какво правя, в името на Гуглата?“

„Подготвям се да прикривам отстъплението, което знам, че ще последва? Да бе! Едноок стрелец…“

С натиск на бедрата и леко изместване на тежестта подкара коня към билото — воините оули тъкмо излизаха на него и едва сега занадаваха бойните си викове. Някъде в далечината се разнесе лаят на псета, сля се с усилващата се суматоха от грохот на желязо и крясъци.

Червената маска най-сетне беше ударил и хаосът вече царстваше в нощта.

Конницата, излязла на билото, се изсипа надолу по другия склон и се скри от погледа му.

Ток подкара коня си напред и опъна лъка. Нямаше стремена, на които да се изправи, докато стреля, поради което цялото това упражнение изглеждаше нелепо. Няколко мига преди да стигне билото чу сблъсъка далече напред — виковете, пронизителните писъци на ранени коне, а под всичко това — тътена на копитата.

Въпреки мрака и пушилката успя да види, че повечето пиконосци са възвили покрай предните заграждения и нахлуват в самия лагер. Видя от окопите да излизат войници, много ранени, някои — просто замаяни. По-младите воини оул препускаха сред тях, сечаха с ятаганите в гротескна касапница.

Някъде отдясно блесна мълния — кипнала вълна от магия — и Ток видя, че оулската конница започва да се оттегля, отдръпваше се като нокти на звяр от плътта.

— Не! — изрева той и препусна с все сила към тях. — Стойте сред врага! Върнете се! В атака, проклети глупци! В атака!

Но макар и да можеха да го чуят, те бяха видели магията, грохота, надигащ се на кипнала вълна от страховита мощ. И страх стегна сърцата им. Страх ги обзе и побягнаха…

Ток все пак продължи да препуска напред, озова се между насипите. Проснати тела, ритащи по земята коне от всички страни, с изпънати уши и оголени зъби. Трупове запълваха рововете.

Първите оттеглящи се оули препускаха покрай него, без да го виждат, с изопнати от ужас лица.

Изригна втора вълна от магия, този път отляво, и той загледа как връхлетя и удари първата редица конни воини от тази страна. Взрив от плът и гейзери кръв. Магията се извиси, забавена сякаш в натиска си срещу стотиците бойци на пътя си. Писъци. Ток се смрази. Стотици измряха, преди магията да се изчерпа, и сред прахта вече се вихреше бяла пепел — всичко, което бе останало от хора и коне по целия западен фланг.

Ездачи се изливаха на порой покрай Ток редом със самотни коне, понесени от вихъра на паниката. Прах жилеше единственото му око, прах запълзя в гърлото му, сенки се гърчеха около него в своята лична война на светлина и мрак, а магиите изригваха, търкаляха се напред и гаснеха сред облаци пепел.

А след това Ток се озова сам, все още със заредена стрела, сред опустялата земя отсам загражденията. Загледан как нова вълна от магия се излива встрани от него, подгонила бягащите оули.

И преди да е успял да помисли каквото и да било, се усети, че препуска с все сила зад тази смъртоносна вълна, сред нажежения въздух в дирята на магията — и там, на шестдесет крачки от себе си, сред множеството настъпващи войници, видя мага. Беше стиснал юмруци и сила изригваше от тях в поредната унищожителна вълна, надигнала се, за да го посрещне.

С едно око или не, виждаше ясно проклетия маг.

Невъзможен изстрел, както подскачаше на гърба на коня. Животното вдигна рязко глава, изведнъж усетило смъртната опасност.

Прошарена от сребристи жилки, силата напираше точно към тях.

Ток — вече препускаше в галоп, обезумял като всеки друг глупец в тази нощ — видя вляво от себе си дълъг изкоп — вероятно лагерните нужници — и подкара животното право натам, а магията се сбираше по пътя си и връхлиташе право към него, отдясно.

Конят видя изкопа, прецени бързо ширината му, след това се изпъна, миг преди да събере сили за скока.

Ток усети как животното под него се вдигна, понесе се във въздуха — и в този единствен миг всичко бе неподвижно, всичко плавно, и в този единствен миг Ток се извърна, притиснал колене в раменете на коня, изпъна лъка, прицели се — проклинаше този плосък, едноок свят, който му беше останал — и пусна стрелата с каменния връх.

Конят се приземи и Ток се люшна напред, с лъка в дясната ръка и с лявата вкопчен отчаяно в мускулестия врат — а зад тях и вдясно зноят на вълната напираше все по-близо, по-близо…

Конят изцвили, понесе се напред. Ток се задържа.

И усети лъха на хладния въздух зад себе си. Рискува да погледне през рамо.

Магията беше замряла. Зад нея, в първата редица на настъпващите — вече спрели и струпани на място — ледерийски бойци нечие тяло се смъкваше на колене. Тяло без глава; врат, от който бълваше не кръв, а нещо като дим…