Вихърът на Жътваря

Взрив? Взрив ли беше имало — глух тътен, разтърсил въздуха — да, май това беше чул…

Овладя коня, хвана вързаните за лявата си китка юзди и подкара уплашеното животно назад към възвишението.

Въздухът вонеше на опечено месо. Нови мълнии огряха нощта. Псета ръмжаха. Войници умираха. А от конницата на Масарч, щеше по-късно да разбере Ток, половината нямаше да видят зората.

Високо горе публиката от немигащи звезди беше видяла достатъчно. И небето избледня, изцедено сякаш от всичката кръв, изцедено от сетната капка живот.

Немилостивото слънце изгря в утринното небе и освети гъстата люта пепел от изгорени човешки тела, коне и псета. И касапницата от току-що завършилото сражение. Брол Хандар вървеше почти изтръпнал покрай източния край на опустошения лагер. Стигна до Атри-Преда и свитата й и спря.

Тя беше слязла от коня си. Беше коленичила до един труп отсам насипите, където някой явно обезумял оул бе решил да нападне. Брол се зачуди колко ли от тях са загинали тук от ледерийската магия. Всички до един навярно. Стотици със сигурност, може би хиляди — нямаше как да се разбере при тези последици, нали? Шепа ситна пепел за цял един човек. Две шепи — за кон. Половин — за псе. Толкова.

Приближи се и спря срещу Биват и трупа — обезглавен, както се оказа.

Тя вдигна очи и може би заради ярката слънчева светлина или от полепналата прах — но лицето й беше по-бледо от всякога.

Брол огледа безглавото тяло. Един от маговете.

— Знаете ли кой би могъл да е направил това, Надзорник? — попита дрезгаво Биват.

Той поклати глава.

— Може би магията му се е върнала към него, изтървана от контрол…

— Не — прекъсна го тя. — Беше стрела. От самотен стрелец, дръзнал да надбяга… да се вреже между… Надзорник, стрелец, който язди без седло, пуска стрелата си, докато конят му прескача изкоп…

Взираше се в него невярващо и сякаш го предизвикваше да направи нещо друго, вместо само да клати глава. На него също му бе омръзнало от това. Беше загубил воини през изтеклата нощ. Псета, връхлитащи от високите треви. Псета… и две Кечра — две, съществата бяха само две, нали? Същите, които беше видял и преди. Само едното с онези мечове на ръцете.

Мечове, които бяха посекли неговия К’риснан на две, единият замахнал от едната страна, другият — от противоположната. Не че остриетата се бяха срещнали. Лявото беше ударило по-високо, горе от рамото до малко под гръдния кош. Десният меч се беше врязал в ребрата, през корема, излязъл беше под бедрото и го беше отнесъл. Тъй че, по-точно, не на две. На три.

Другият Кечра беше използвал само ноктите и челюстите си, но не по-малко убийствено — всъщност според Брол той беше още по-свиреп от по-едрия си родственик, жестокостта явно му носеше повече наслада. Другият се биеше с небрежно изящество. По-дребният, без мечовете, кормеше и късаше крайници, и ги разхвърляше във всички посоки.

Но тези зверове не бяха безсмъртни. Можеше да им се пуска кръв. Да им се нанасят рани. И достатъчно копия и мечове бяха успели да се врежат в дебелите им кожи и да ги прогонят.

Брол Хандар примига към Атри-Преда.

— Добър изстрел значи.

Гняв изкриви лицето й.

— Той беше свързан с друг от маговете ми и двамата извличаха сила заедно. Бяха изтощени… всичките тези прегради. — Изплю се на земята. — Другият, Надзорник… неговата глава също избухна. Също като на този тук. Изгубих двама магове от една проклета стрела. — Тя се изправи чевръсто. — Кой беше онзи стрелец? Кой?

Брол не отвърна.

— Накарайте своя К’риснан да…

— Не мога. Той е мъртъв.

Това я накара да замълчи. За миг.

— Надзорник, ние ги смазахме. Разбирате ли? Умряха хиляди срещу едва няколкостотин от нашите.

— Аз загубих осемдесет и двама воини Тайст Едур.

Остана доволен, като я видя как потръпна, от колебанието в твърдия й поглед.

— Стрела. Самотен ездач. Но оул — свидетелите се кълнат в това. Убиец на магове.

„Единственият трън от тази дива езда в нощта. Разбирам, да. Но не мога да ти помогна.“ Брол Хандар обърна гръб и закрачи. Десет, петнадесет крачки по тази обгорена, напукана, покрита с пепел земя.

Магията беше изяла тревите. Магията беше изяла пръстта и самия неин живот. Слънцето, чийто блясък беше изяден, преди да е успяло да се издигне този ден, гледаше отгоре еднооко. Оскърбено от своя съперник.

„Да. Оскърбено.“

17.