Вихърът на Жътваря

— Значи, ако си направите труда да проверите в Съдебния архив — каза Техол, — ще намерите официалната оправдателна присъда, дадена на лицето Джанат Ейнар, в отсъствие. Оправданието, което издавате винаги, когато някой напълно и обикновено перманентно е изчезнал. Така че учената дама тук е под пълно оправдание, което на свой ред означава, че аз не приютявам беглец. Колкото до Бъг, ами, в случай, че го откриете, кажете му, че е уволнен. Няма да търпя престъпници в дома си. И като стана дума за това, благоволете да напуснете веднага.

„О, не, тя няма да ми се измъкне за втори път.“

— Ако въпросната оправдателна присъда съществува — отвърна Танал на Техол Бедикт, — тогава, разбира се, и двамата ще бъдете освободени, с извинения. Засега обаче сте под арест. — Махна на един от стражите си. — Сложи им белезниците.

— Слушам, сър.

Бъг зави към тясната задна уличка и я завари блокирана от току-що убито теле с кръстосани крака, белият му език се люшкаше; Ублала Пунг — беше стегнал с една ръка прекършения врат на животното — пуфтеше и дърпаше с почервеняло лице, с посинели и издути жили на слепоочията. Странният множествен туптеж на сърцата му видимо пулсираше от двете страни на дебелия тартеналски врат.

Дребните му очички светнаха, щом видя Бъг.

— О, добре. Помогни.

— Къде го намери това? Все едно. Изобщо няма да мине през вратата, Ублала. Ще трябва да го разсечеш тук, навън.

— О. — Гигантът махна с ръка. — Все забравям разни неща.

— Техол вкъщи ли си е?

— Не. Никой не е.

— Дори и Джанат?

Тартеналът поклати глава и изгледа накриво телето, което вече се бе заклещило във входа на уличката.

— Ще трябва да му откъсна краката — каза той. — О, кокошките са си вкъщи, Бъг.

Бъг все повече се беше изнервял с всяка стъпка, приближаваща го до дома им, и сега разбра защо. Но трябваше да е не само изнервен. Трябваше да е разбрал. „Умът ми… разсеян съм. Далечни поклонници, нещо по-близко…“

Прекатери през телето, промуши се покрай Ублала Пунг — той беше толкова плувнал в пот, че направо се хлъзна по него — и забърза към входа.

Вратата беше разбита. Вътре четири кокошки маршируваха по пода като войници без цел. Възглавницата на Ублала Пунг се опитваше да прави същото.

„Мамка му. Хванали са ги.“

Щеше да има сцена в щаба на Патриотистите. Не можеше да се избегне. Пълно унищожение, развихреният гняв на Древен бог — о, твърде преждевременно беше. Твърде много глави щяха да се надигнат, очи да се присвият, глад да бликне като сок под езика. „Само стой на мястото си. Стой където си, Икариум. Крадецо на живот. Не посягай към меча си, не оставяй веждите ти да се свъсят. Бразди на ярост да не загрозят нечовешкото ти лице. Стой, Икариум!“

Влезе в стаята и намери една голяма торба.

Ублала Пунг изпълни рамката на вратата.

— Какво става?

Бъг бе започнал да хвърля малкото им вещи в торбата.

— Бъг?

Той спипа една кокошка за врата и я натика вътре, после друга.

— Бъг?

Движещата се възглавница беше последна. Бъг завърза торбата и я връчи на Ублала Пунг.

— Намери си друго място за скривалище. Дръж, всичко е твое…

— Ами кравата?

— Теле.

— Опитах, но се запречи.

— Ублала… добре, стой си тук тогава, но да знаеш, че си сам. Разбрано?

— Къде отиваш? Къде са всички?

Ако Бъг му беше казал, с ясни думи, та Ублала Пунг да разбере, всичко можеше да се развие съвсем различно. Древният бог щеше да се връща към този момент, над всички други, през дългото време на размисли, което последва. Ако беше казал истината…

— Просто са си отишли, приятелю, и никой от нас няма да се върне. За много дълго. Може би завинаги. Грижи се за себе си, Ублала Пунг, и внимавай с новия си бог — той е много повече от това, което изглежда.

След тези думи Бъг излезе, отново се прекатери през трупа… и спря.

Щяха да го търсят. По улиците. Желаеше ли битка в бяг? Не, само един прост удар, една сцена на развихрена мощ, от която тела на Патриотисти да се разхвърчат из въздуха. Бързо и край. „Преди да съм разбудил цялата проклета зверилница.“

„Не, сега трябва да се движа невидим.“

„И бързо.“

Древният бог съживи малко от силата си, достатъчно сила, за да се впие в материалното му същество, да го разпадне. Вече безтелесен, се плъзна надолу през каменния паваж, в жилите просмукала се вода, замрежили целия град.

Да, много по-бързо бе тук, движението бързо като мисъл…

Спъна се в примката, преди да си е дал сметка, че нещо го тегли извън курса — привличаше го като късче метал към магнит. Дърпаше го, все по-силно, а след това като във въртоп, надолу към каменен блок, заровен дълбоко в мрака. Камък на сила — сила на самия Маел — проклет олтар!

Изпиваше го жадно, оковаваше го така, както искаха да направят всички олтари с избраните си богове. Нищо общо със злонамерен разум, разбира се, просто определена склонност на структурата. Мирис на древна кръв, просмукала се частица по частица в кристалната плетеница на камъка.

Маел се съпротивляваше, нададе рев, от който основите на Ледерас потръпнаха, докато се мъчеше да възвърне физическата си форма, да съсредоточи силата си…