Вихърът на Жътваря

И така изщрака капанът — от самия акт на възвръщане на тялото му. Олтарът, заровен под отломките, скърцащата и местеща се зидария, хиляди нищожни намествания, които затиснаха под тежестта си Маел — той не можеше да се движи, не можеше вече дори да извика.

„Блуден! Кучи сине!“

„Защо?“

„Защо ми направи това?“

Но Блудния никога не бе показвал особен интерес да се задържа над триумфите си. Блудния изобщо не беше наблизо. А и да беше, нямаше да отвърне.

Един играч беше изваден от играта.

Но играта продължаваше.

В тронната зала на Вечния домицил Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам, с меч в едната ръка. Седеше и се взираше в нищото на мигащата светлина на факлите.

В ума му имаше друга тронна зала и там той не беше сам. Братята му стояха пред него; а зад тях баща му Томад и майка му, Урут. В сенките покрай стените стояха Удинаас, Нисал и жената, която Рулад нямаше да назове и която някога беше жената на Феар. А близо до заключените врати още една фигура, твърде скрита в тъмното, за да я различи. Много скрита.

Бинадас наведе глава и каза:

— Провалих се, императоре. Провалих се, братко. — Посочи надолу и Рулад видя копието, пронизало гръдта на Бинадас. — Тоблакай, призрак от нашите древни войни след падането на Кечра. Нашите войни по море. Върна се, за да ме убие. Той е Карса Орлонг, Теблор, Тартено Тоблакай, Тартенал, Фенн — о, сега те имат много имена, да. Аз съм убит, братко, но не умрях за теб. — И Бинадас вдигна очи и се усмихна с усмивката на мъртвец. — Карса те чака. Чака те.

Феар направи стъпка напред и се поклони. Изправи се и прикова тежкия си поглед в Рулад — който се свиваше и трепереше в своя трон.

— Императоре. Братко. Ти не си детето, което отгледах. Не си детето, което научих. Ти ни предаде при Ледения стълб. Предаде ме, когато отне годеницата ми, моята любов, когато й направи дете и й причини такова отчаяние, че тя сложи край на живота си. — Докато говореше, жена му пристъпи напред и застана до него, ръцете им се сплетоха. Феар каза: — Сега стоя с Бащата Сянка, братко, и те чакам.

Рулад нададе вик — жалък, отчаян вопъл, който отекна в празната зала.

Трул, с побеляло теме на мястото на някогашната му коса, с очи на Остриган — празни, невидяни от никой друг Тайст Едур. Очи на самотник. Вдигна копието в ръцете си и Рулад видя червената лъскавина по дръжката, по широкия железен връх.

— Поведох воините в твоето име, братко, и сега всички те са мъртви. Всички мъртви. Върнах се при теб, братко, след като Феар и Бинадас не можаха. За да помоля за душата ти, старата ти душа, Рулад, за детето, брата, който беше някога. — Отпусна копието, подпря се на него. — Ти ме удави, окован за камък, а Рулад, когото търсех, се скри в тъмата на твоя ум. Но вече няма да се скрие.

От сумрака при вратите смътната фигура тръгна напред и от своя трон Рулад видя самия себе си. Млад, без оръжие, не пуснал кръв, кожата му без златните монети, кожата му — гладка и чиста.

— Ние стоим в реката на кръвта на Сенгар — каза Трул. — И те чакаме.

— Спрете! — изкрещя Рулад. — Спрете!

— Истината — заговори Удинаас, като се приближи, — е безпощадна. Господарю. Приятелю? — Робът се изсмя. — Никога не си ми бил приятел, Рулад. Ти държеше живота ми в ръцете си — в която и да е ръка, празната или тази с меча, все едно. Моят живот беше твой, а ти си мислеше, че съм отворил сърцето си за теб. Блудния да ме вземе, защо да правя това? Погледни лицето ми, Рулад. Това е лице на роб. Не по-запомнящо се от глинена маска. Тази плът по костите ми? От нея стават крайници, нищо повече от сечива. Държах ръцете си натопени в морето, Рулад, докато всякакво чувство си отиде. Целият живот, отиде си. От непокорната ми някога хватка. — Удинаас се усмихна. — А сега, Рулад Сенгар, кой е робът? Аз стоя в края на веригите. Само в единия край. Една двойка пранги. Тук, виждаш ли? Стоя и те чакам.

Нисал заговори, като се плъзна гола напред, движение като на змия под светлината на свещ.

— Аз те шпионирах, Рулад. Разкривах всяка твоя тайна и сега те са с мен, като семена в утробата ми, и скоро коремът ми ще се издуе и чудовищата ще се появят, едно след друго. Рожби на твоето семе, Рулад Сенгар. Изчадия, всички до едно. И ти си въобразяваше, че това е любов? Аз бях твоята курва. Монетата, която пускаше в ръката ми, изплащаше живота ми, но не беше достатъчно. Стоя там, където никога няма да ме намериш. Аз, Рулад, не те чакам.

И най-сетне, смълчани, баща му и майка му.

Спомни си кога за последен път ги беше видял, деня, в който ги беше пратил да живеят оковани в търбуха на този град. О, колко умно, нали?

Но няколко мига преди това един от стражите на канцлера бе помолил за аудиенция. За да съобщи за ужасно събитие. Гласът на ледериеца се бе разтреперил като зле настроена лира. Трагедия. Грешка при въртенето на тъмничарите, цяла седмица изтекла, без никой да слезе до килиите им. Без храна, но, уви, много вода.

Надигнала се от пода всъщност.