Вихърът на Жътваря

— Но, Джанат, като казах власт, която се самоунищожава, изобщо не говорех метафорично. Имах го предвид буквално. И тъй, колко поколения Длъжници трябва да страдат — докато съблазните на цивилизацията се плодят и размножават от всички страни, с непрекъснато увеличаваща се пропорция на материални боклуци извън финансовите им възможности? Колко, преди всички заедно да спрем и да кажем: „Вай! Стига вече! Стига страдание, моля! Стига глад, стига война, стига неравенство!“ Ами, доколкото аз мога да разбера, поколенията никога не стигат. Ние просто продължаваме да дращим, все напред и напред, да поглъщаме всичко, до което се доберем, включително и собствения ни вид, все едно че това не е нищо повече от неопровержимото изразяване на някакъв естествен закон, и като такова не е предмет на никакъв морален контекст, на никакви етични задръжки — въпреки всички повсеместни и лицемерни свръхбъбриви свръхапели на онези със свръхвеликите възгледи.

— Твърде много емоция в изразяването, Техол Бедикт. Свалям оценката.

— Връщане към сухия хумор ли, Джанат?

— Оф. Добре, започвам да схващам мотивите ти. Искаш да предизвикаш хаос и смърт за доброто на всички.

— Ако бях от самоокайващия се тип, може би щях да захленча, че никой дори не ми благодари.

— Значи приемаш отговорността за последствията.

— Все някой трябва да го направи.

Тя помълча десетина мига и Техол видя как очите й — красиви очи, наистина — бавно се разшириха.

— Ти си метафората, превърната в реалност.

Техол се усмихна.

— Не ме ли харесваш? Но това е нелогично! Как може да не съм приятен? Възхитителен даже? Превърнал съм се в олицетворение на триумфалното користолюбие, в самата икона на този велик безименен бог! И ако не правя нищо с цялото си това огромно богатство, ами, спечелил съм си това право. Според всички правила, прогласени в свещената литания, спечелил съм си го!

— Но къде е добродетелта в унищожаването на цялото това богатство? В унищожаването на самата система, с чиято помощ си го създал преди всичко?

— Джанат, къде е добродетелта в каквото и да е от това? Притежаването добродетел ли е? Да работиш цял живот за някой богат жабок добродетел ли е? Лоялната служба в някоя търговска къща добродетел ли е? Лоялна към какво? Към кого? О, хайде да им платим за тази лоялност със стотина дока на седмица? Като за всяка друга услуга? Но в такъв случай коя версия е по-вярна — добродетелта на егоистичното користолюбие или лоялността към нечий работодател? Нима не са търговците на върха на своите богатства безскрупулни главорези, както подобава на привилегиите, които уж са си спечелили? И ако за тях е съвсем нормално, защо да не е същото и за най-нископоставения работник в къщата им? Къде е добродетелта в тези две системи от правила, които са в противоречие една спрямо друга? И защо тези красиви думи като „морално“ и „етично“ са първите, избълвани от устите на онези, които са изгубили представа и за двете в катеренето си към върха? Откога етиката и моралът са се превърнали в оръжия за подчинение?

Беше го зяпнала, с неразгадаемо изражение.

Техол помисли да вдигне ръце, за да подсили ефекта от тирадата си, но вместо това само сви рамене.

— И все пак сърцето ми се разбива заради една гола кокошка.

— Сигурна съм в това — прошепна тя.

— Трябваше да си идеш — каза Техол.

— Какво?

В уличката затупкаха ботуши, втурнали се към входа. Паянтовата врата от летви, скована наскоро от Бъг заради свяна на Джанат, се отметна. Нахлуха въоръжени мъже.

Джанат тихо проплака.

Танал Ятванар зяпна невярващо. Стражите му нахлуваха покрай него, докато не се принуди да изпъне ръце настрани, за да спре другите, напиращи да влязат в тази нелепа стая с кудкудякащи уплашени кокошки и двама стъписани граждани.

Е, тя поне беше стъписана. Мъжът, който трябваше да е мизерникът Техол Бедикт, просто гледаше, нелеп в закопчаното си с игла одеяло. Погледът на Танал се спря на Джанат и той се усмихна.

— Доста неочаквано.

— Аз… ви познавам, нали?

Техол попита с много спокоен тон:

— Какво обичате?

Объркан от въпроса на Джанат, Танал в първия миг не схвана думите на Техол. След това изсумтя презрително:

— Тук съм, за да арестувам слугата ви. Някой си Бъг.

— О, виж ти. Не готви чак толкова лошо.

— Както се оказва, изглежда, съм се натъкнал на още едно престъпление в ход.

Техол въздъхна, след това се наведе, вдигна една възглавница, бръкна в нея и извади кокошката. Повечето оскубана, само няколко туфи бяха останали тук-там. Птицата се опита да размаха вяло розовите си криле и главата й заклюма на мършавата шия. Техол я протегна на Танал.

— Ами, вземете я. Бездруго не очаквахме откуп.

Един от стражите зад Танал се изсмя сподавено.

Танал се намръщи и си напомни да открие кой е. Седмица дисциплинарен наряд щеше да послужи за предупреждение, че подобен непрофесионализъм струва скъпо в присъствието на Танал Ятванар.

— Двамата сте арестувани. Джанат затова, че е избягала от ареста на Патриотистите. А Техол Бедикт затова, че е приютил въпросната бегълка.