Вихърът на Жътваря

„Императоре. Намериха ги удавени. Килиите пълни до гърдите, ваше величество. Веригите им… недостатъчно дълги. Недостатъчно дълги. Дворецът плаче. Ридае дворецът. Цялата империя, ваше величество, е навела глава в скръб. Канцлер Трайбан Гнол е получил удар, ваше величество. На легло е и не може да дойде да засвидетелства скръбта си.“

Рулад можа само да зяпне отгоре разтреперания мъж. Да зяпне отгоре, да, с празния поглед на човек, познал смъртта многократно — познал я беше повече от всякакво чувство. И да слуша тези празни слова, тези подобаващи изрази на ужас и скръб.

А в ума на императора можаха да се появят само тези думи: „Аз ги пратих долу, за да се удавят.“

„Вдигащите се води, този топящ се, този потъващ дворец. Този Вечен домицил. Аз удавих баща си. Майка си.“ Виждаше в ума си килиите, черния порой, цепнатините в стените, в които се бяха вкопчвали с нокти в края на веригите. Виждаше го всичко.

И сега те стояха. Мълчаливи. Изгнила и подута от газове плът, локви тиня около белите им сбръчкани стъпала. Баща, чиито рамене Рулад беше яхал, беше врещял от смях, дете, покачило се на своя бог, докато той тичаше по пясъчната ивица с безгранична сила и мощ, с обещанието за сигурност като нежна целувка на детското чело.

Майка му… „Не, стига. Умирам и умирам. Повече смърти, да, отколкото някой би могъл да си въобрази. Умирам и умирам, и умирам.“

„Но къде е моят мир?“

„Виждаш ли какво ме чака? Виж ги!“

Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам на своя трон и мечтаеше за мир. Но дори смъртта не можеше да предложи това.

В този момент един от братята му, Трул Сенгар, стоеше до Онрак — малките емлава се боричкаха в пръстта зад тях — и гледаше в почуда как Бен Адефон Делат, Върховен маг на Малазанската империя, гази през плитката река. Без да мисли за ледения студ на потока, от който можеше да изтръпне плътта, костите му, самите чувства в ума му — нищо не можеше да го отклони от това.

Щом видя самотната фигура, появила се от храстите на другия бряг, Бързия Бен спря. И след дълго мълчание се усмихна и отрони едва чуто нещо като:

— Къде другаде, ако не тук? Кой друг, ако не той? — След което, със смях, Върховният маг тръгна напред.

За да срещне стар приятел, който също газеше, без да спре, през тази широка река.

Друг малазанец.

Онрак отпусна ръка на рамото на Трул й рече:

— Много лесно се разплакваш, приятелю.

— Знам — въздъхна Трул. — Това е, защото… ами, защото си мечтая за такива неща. За себе си. Братята ми, семейството ми. Моите хора. Даровете на мира, Онрак — това е, което ме прекършва, отново и отново.

— Мисля, че избягваш една по-дълбока истина — каза Онрак.

— Нима?

— Да. Има и друго, нали? Не брат, не родственик, нито дори Тайст Едур. Някой, който предлага друг вид мир, за теб, нов вид. И това е, за което копнееш, и виждаш ехото му дори в тази среща на двама приятели, която гледаме сега… Плачеш, когато заговоря за моята древна любов. Плачеш, Трул Сенгар, защото не са отвърнали на твоята любов, а няма по-голяма болка от това.

— Моля те, приятелю. Стига. Виж. Чудя се какво ли си казват?

— Реката отнася думите им, както всички нас. — Ръката на Онрак стисна Трул за рамото. — Хайде, приятелю, разкажи ми за нея.

Трул Сенгар избърса очи и се усмихна.

— Имаше някога, да… Най-красивата жена…

Четвърта книга

Вихърът на Жътваря