Вихърът на Жътваря

— Мога да го направя — заяви Ублала, стиснал юмруци. — Мога да ни донеса храна. Ще ви покажа. — Измъкна се през рамката на вратата и изчезна.

— Как го направи това, Техол?

— Няма да си го приписвам. Шурк Елале се оправя така с него. Ублала Пунг гори от желание да покаже какво може.

— Залагаш на ниската му самопреценка, имаш предвид.

— Доста лицемерно от устата на учител, нали?

— Оо, всичките стари рани още те сърбят, а?

— Остави ги старите рани, Джанат. Трябва да напуснеш.

— Какво? Да не би да има слухове, че съм некадърна или нещо такова?

— Сериозно говоря. Всеки момент може да ни сполети неприятност. Тук.

— И къде се очаква да отида?

— Трябва да се свържеш с някой, останал от учените ти приятели — намери някой, на когото можеш да се довериш…

— Техол Бедикт, я остави това. Никакви приятели нямам между бившите си колеги и определено никой, на когото мога да разчитам. Явно нищо не знаеш за професията ми. Ние трошим клюнове между зъбите си като стой та гледай. Все едно, за каква неприятност говориш? Този твой икономически саботаж ли?

— Бъг определено трябва да се научи да мълчи.

Тя го гледаше по най-смущаващия си начин.

— Знаеш ли, Техол Бедикт, изобщо не бях си представяла, че си агент на злото.

Техол приглади косата си и се изпъчи.

— Много впечатляващо, но не съм убедена. Защо го правиш всичко това? Някаква рана ли има от миналото, която надмогва всички други? Някаква ужасна нужда за мъст в отговор на някоя убийствена травма от младостта ти? Не, наистина съм любопитна.

— Идеята беше на Бъг, разбира се.

Тя поклати глава.

— Пробвай отново.

— Има всякакви видове зло, Джанат.

— Да, но твоето ще доведе до кръвопролитие. Много голямо.

— Има ли разлика между пролята кръв и кръв, изстисквана бавно и мъчително в хода на един съкратен от стрес, мизерия, болка и отчаяние живот — и всичко в името на някакъв аморфен бог, когото никой не смее да нарече свят? Докато превиват коляно и повтарят литанията за свят дълг?

— Леле, леле. Е, добре, това е интересен въпрос. Има ли разлика? Може би не, може би е само въпрос на степенуване. Но това едва ли те прави по-извисен морално, нали?

— Никога не съм претендирал за морална извисеност — отвърна Техол, — което само по себе си ме различава от моя враг.

— Да, това го разбирам. И, естествено, си готов да унищожиш този враг със собствените му инструменти, като използваш собственото му свето писание; накратко, използваш го, за да се самоубие. Ти си в самия край на склона, на който се е курдисал твоят враг. Или може би трябва да кажа „вкопчил“. Виж, това, че си подъл, не ме изненадва, Техол. Отдавна забелязах тази черта у теб. И все пак, тази кръвожадност? Това все още не мога да го разбера.

— Може би има нещо общо с уроците по прагматизъм.

— О, не смей да се оправдаваш с мен! Истинският прагматизъм в този случай щеше да те доведе до огромно богатство и неговата награда, леността, до най-пълното експлоатиране на системата. Съвършеният паразит — проклети да са всички онези отдолу, безимотните и безмозъчните, отритнатите нещастници, клечащи на всеки ъгъл. Ти определено притежаваш необходимия талант и гений и всъщност, ако сега беше най-богатият гражданин на тази империя, ако живееше в някое огромно имение, обкръжен от цяла армия телохранители и с петдесет конкубинки в конюшните ти, нямаше ни най-малко да съм изненадана.

— Не изненадана — отвърна Техол, — но може би разочарована все пак?

Тя прехапа устни и извърна очи.

— Е, това е друга тема, Техол Бедикт. Не я обсъждаме тук.

— Щом казваш, Джанат. Все едно, истината е, че аз съм

най-богатият гражданин в тази империя. Благодарение на Бъг, разбира се, моя верен слуга.

— И въпреки това живееш в бордей.

— Не одобряваш жилището ми? Ти, гостенката, която не плаща! Дълбоко съм наранен, Джанат.

— Не, не си.

— Добре де, кокошките са и след като те не говорят ледерийски…

— Най-богатият гражданин или не, Техол Бедикт, твоята цел не е показното парадиране с това богатство, нито пълното експлоатиране на властта, която то ти носи. Не, твоето намерение е да срутиш фундаменталната икономическа структура на тази империя. И аз все още не мога да проумея защо.

Техол сви рамене.

— Властта винаги се самоунищожава накрая, Джанат. Би ли оспорвала това твърдение?

— Не. Значи искаш да ми кажеш, че всичко това е упражняване във власт? Упражняване, стигащо до урок, който никой не би могъл да проумее? Метафора, превърната в реалност?