Вихърът на Жътваря

— Юмрук?

— Попитах, знаят ли, че сме тук?

— Да, така мисля. Имат няколко интересни мага, включително един магьосник от стария стил, от народа Джаката, първите хора на остров Малаз след оттеглянето на Ездачите на бурята. Той може да гледа през очите на всякакви същества, а това трябва да е било полезно от брега насам. Има и един шаман от джунглите на Дал Хон, и един далхонийски Степен танцьор. И натийски блатен некромант.

— Бийк. Фидлър с тези отделения ли е? Геслер и Сторми?

— Фидлър, онзи с цигулката, дето свиреше толкова тъжно в град Малаз ли? Онзи с игрите на Колодата в главата си? Да, сър, там е. Геслер и Сторми, те са първите фаларийци, но със златните кожи и мускули, и всичко останало, онези, които бяха презакалени в пожарите на Телланн. Телас, Куралд Лиосан, огньовете, онези, през които дракони летят, за да станат неуязвими срещу магии и по-лоши неща. Да, и те са там.

Виж как го зяпнаха удивени! О, точно като в онзи сън!

Напълно разбираше как щеше да се обърне всичко това, но гордостта му ни най-малко не намаля. Бийк примижа нагоре в тъмното.

— След около камбана ще разсъмне.

Кенеб се обърна към Фарадан Сорт.

— Капитане, вземете Бийк и отидете в селото. Искам да ми се представят тези отделения — освен постовете.

— Слушам, Юмрук. Каните се да ги нахокате ли?

Кенеб повдигна вежди.

— Ни най-малко, Фарадан. Не. Но като нищо може да разцелувам всеки от тия проклетници накрая.

Тъй че Бийк отново вървеше до капитан Фарадан Сорт и му беше хубаво от това, някак точно както трябваше да бъде, все едно винаги е бил с нея, винаги полезен тогава, когато тя се нуждае от него. Небето преди разсъмване изсветляваше и въздухът миришеше удивително свежо — поне докато не стигнаха първите ями, където бяха нахвърляни телата на едурите. Това изобщо не миришеше добре.

— Богове на бездната — промълви капитанът, докато подминаваха плитките ями.

Бийк кимна.

— Морантските муниции го правят това. Само… части от тела, всичко смляно.

— Не и в тази яма — каза тя и посочи поредния масов гроб. — Тези тук са избити. С мечове, със стрели…

— Да, капитане, и в това сме добри, нали? Но едурите не си отидоха заради това — почти хиляда от тях са се били събрали тук, подготвяли са нова атака. Но са дошли заповеди да се оттеглят и са ги изпълнили. Сега са на една левга зад нас, събират се с още едури.

— Чукът — промълви Фарадан Сорт. — А някъде напред е наковалнята.

Той кимна отново.

Тя се спря и го погледна в лицето в предутринния сумрак.

— А адюнктата и флотата? Бийк?

— Не знам, сър. Ако се чудите дали ще стигнат до нас навреме, за да ни се притекат на помощ, тогава — не. Няма шанс. Ще трябва да издържим, капитане, толкова дълго, че е невъзможно.

Тя се намръщи.

— А ако просто заседнем тук? В това село?

— Ще започнат да ни натискат. Дотогава ще са четири или пет хиляди едури. Толкова много могат да ни притиснат, сър, все едно дали го искаме, или не. Освен това нали Юмрукът каза, че иска да влезе в сражение и да задържи колкото е възможно повече от противника. Да ги задържи да не отидат другаде, например отзад покрай градските стени, което ще означава, че адюнктата ще трябва да се справи с още една обсада, а никой не иска това.

Тя го изгледа ядосано за миг, след което тръгна отново. Бийк я последва.

Иззад една черна купчина шлака в края на селото се провикна глас:

— Радвам се, че ви виждам отново, капитане.

Фарадан Сорт продължи напред.

Бийк видя как ефрейтор Тар се надигна иззад купчината, преметна арбалета на рамо и се изтупа от прахта, преди да тръгне да ги пресрещне.

— Юмрукът иска да почука, преди да влезе, а?

Капитанът се спря пред якия ефрейтор.

— От доста време вече се движим в бърз марш. Адски сме уморени, но ако ще минаваме през това село, няма да си влачим ботушите. Тъй че Юмрукът заповяда кратка почивка. Това е всичко.

Тар се почеса по брадата, при което разните накачени по нея кости и други неща изтракаха и зашумоляха.

— Много добре.

— Много съм облекчена, че одобрявате, ефрейтор. Значи, Юмрукът иска да ви види всички отделения тук, строени на главната улица.

— Можем да го направим — отвърна ухилено Тар. — Ние пък се бием от доста време вече и сме адски уморени, капитане. Затова сержантите накараха повечето от нас да отдъхнат в, ъъ, кръчмата. Но щом Юмрукът иска да ни види, ще изглеждаме толкова свежо, колкото е възможно, сигурен съм.

— Разкарай си задника до кръчмата, ефрейтор, и ги разбутай ония кучи синове. Ще изчакаме тук — но не дълго. Ясно?

Бързо отдаване на чест и Тар тръгна да изпълни заповедта.

— Виждаш ли какво става, когато край тях няма офицер известно време? Самозабравят се, това става, Бийк.

— Да, сър.

— Е, като чуят всички лоши новини, изобщо няма да са толкова нагли.

— О, те ги знаят, сър. По-добре и от нас. — „Но това не е съвсем вярно. Не знаят онова, което знам аз, и ти също не го знаеш, капитане, любима моя.“

Чуха шума на колоната, приближаваше се бързо. По-бързо, отколкото трябваше всъщност.

Коментарът на капитана беше кратък.

— Мамка му. — И добави: — Тичай вътре, Бийк — да се приготвят бързо за тръгване!

— Слушам, сър!