Вихърът на Жътваря

Проблемът с бухалите бе в това, че дори като за птици бяха отчайващо глупави. Да ги накара да завъртят проклетите си глави му струваше голямо усилие, колкото и здраво да стискаше уплашените им душици.

В такава битка се беше вкопчил в момента, толкова далече от всякаква идея за сън, че сънят като че ли беше нещо за другите, завинаги недостижим за него.

Но изведнъж престана да е важно накъде гледа бухалът или дори накъде иска да гледа. Защото по земята се движеха фигури, през шубраците, през разораните ниви, спускаха се по склоновете на старата кариера и по пътя, и по всички негови сливащи се разклонения. Стотици, хиляди. Движеха се тихо, с готови за бой оръжия. И на по-малко от половин левга зад колоната на Кенеб!

Ботъл тръсна глава, очите му замигаха рязко, за да се фокусират — олющената стена на кръчмата, откъртената вар, където бяха мятали ками, жълтите вадички протекла вода от сламения покрив. Около него морските пехотинци нарамваха снаряжението си. Някой, може би Хелиан, храчеше и се давеше някъде зад тезгяха.

Един от новодошлите от морската пехота се появи пред него, дръпна стол и седна. Далхонийският маг, онзи с джунглата още в очите му.

— Неп Фъроу — изръмжа той. — Мин знайш?

— Какво да знам?

— Мин!

— Да. Неп Фъроу. Нали го каза току-що. Слушай, нямам време за приказки…

Онзи махна нервно с ръка.

— Не знайхме! За едури! Изобщо! — Посочи Ботъл с кривия си пръст. — Не туй. Ти! Свършен! А това лоошо! Лоошо! Всички умрем. Зарад теб!

— А, благодаря за това, сдъвкан корен такъв! Не сме си влачили краката като вас, кучи синове, знаеш ли. Всъщност стигнахме чак дотук само заради мен.

— Знам! Зарад цигулка! Цигулка, дето носи ваш сержант! Песента, вийш ли — не е направен още. Още ней направен. Ха!

Ботъл го зяпна.

— Значи това става, когато си вреш носа, но не можеш да измъкнеш нищо обратно, а?

— Вреш, обратно! Хе-хе! Все едно, Бобъл, зарад теб всички умира тука, да знайш!

— А за недовършената песен какво?

Онзи пред него сви театрално рамене.

— Койнай кога, а? Койнай?

Фидлър беше до масата.

— Ботъл, не е време за проклети от Гуглата разговори. Марш вън на улицата и гледай будно, проклет да си — скоро ще затичаме от това село като стадо подгонени бедерини.

„Да, и скачаме право в пропастта.“

— Не го започнах аз този разговор, сержант…

— Грабвай си снаряжението и марш навън!

Корик стоеше с другите от отделението, освен Ботъл, който явно се мислеше за много важен или нещо такова, и гледаше как предните части на колоната идват по главната улица като тъмна грамада в последната, упорита хватка на нощта. Никой не беше на кон, което не бе изненадващо. За Кенеб и дългоопашатата му компания трябваше да е било трудно да си намерят храна, тъй че конете бяха отишли в яхнията — е, останали бяха няколко, но натоварени тежко с багаж. Скоро и те щяха да измършавеят и жилавото месо да придаде малко вкус на местното зърно, което вонеше на кози дърдонки.

Усещаше как сърцето му блъска в гърдите. О, щеше да има бой днес, и то какъв. Едурите от запад ги изтласкваха добре. А напред, отсам голямата столица, щеше да има някоя и друга армия. „Които ни чакат. Не е ли мило от тяхна страна?“

Фидлър изникна точно пред Корик и го шибна отстрани по шлема.

— Събуди се, проклет да си!

— Буден бях, сержант!

Но нищо лошо. Беше разбираемо дори, докато Фидлър обикаляше по редицата и ги пляскаше един по един. Да, доста пиене беше имало в това село и умовете им бяха всичко друго, но не и бистри. Разбира се, самият Корик се чувстваше съвсем добре. Повечето време беше спал, докато другите пресушаваха последните бурета ейл. Спал беше, да. След като знаеше какво предстои.

Новите морски пехотинци от Трета рота бяха предложили някаква новост, но не за дълго. Бяха хванали лекия път и го знаеха, а вече го знаеха всички, и това им придаваше на всички онзи поглед в очите, онзи, дето казва, че все още има да докажат нещо и че тази малка помощ тук, в това село, изобщо не е достатъчна. „Ще трябва да скочиш още пред двеста-триста едури, миличък, преди някой от нас освен Смайлс да ти кимне веднъж-дваж.“

В челото на колоната, която вече бе пристигнала, беше Юмрук Кенеб със сержанта, Том Тиси, с капитан Сорт и нейния безмозъчен маг Бийк.

Кенеб огледа отделенията и каза:

— Сержантите, при мен, моля.

Корик видя как Фидлър, Хелиан, Геслер, Бадан Грук и Праймли тръгнаха и застанаха в полукръг пред Юмрука.

— Типично — измърмори Смайлс до него. — Сега всички ни докладват. Особено теб, Корик. Да не мислиш, че някой е забравил, дето уби онзи градоначалник в Малаз? Знаят те кого трябва да държат под око.

— О, я млъкни — изсумтя Корик. — Просто решават кое отделение да умре първо.

Това много бързо я накара да млъкне.

— Всички сте се справили адски добре — заговори тихо Кенеб, — но сериозната работа започва тепърва.

— Мислите ли, че не го знаем, Юмрук? — изсумтя Геслер.

— Все още имаш навик да дразниш старшите си, виждам.

Геслер отвърна с типичната си широка усмивка: