Вихърът на Жътваря

Далече на запад слънцето все още не беше изгряло. В едно невзрачно селце на един ден бърз ход от Ледерас, където през последните два дни бяха измрели твърде много хора, трима фаларийски тежки пехотинци от Трета рота седяха на ръба на конска поилка пред единствената кръчма в селото. Лукбек, Дроуфърст и Шоули бяха братовчеди или така поне мислеха за тях останалите, заради общите им фаларийски черти, огненочервената коса, сините очи и маслинената кожа на местния народ на главния остров — местните го наричаха Друма.

Цивилизацията на Друма бе процъфтявала преди много векове, преди появата на желязото всъщност, и като копачи на калай, мед и олово те се бяха наложили над всички острови на архипелага с търговията на бронзови оръжия и украса. Ако бяха с чиста друмска кръв, войниците щяха да са по-набити, чернокоси и прословуто лаконични и несговорчиви; ала те притежаваха повече от суровата, по-пламенна кръв на фаларийските нашественици, които бяха завладели повечето острови преди поколения. Това странно съчетание ги превръщаше, много странно, в превъзходни морски пехотинци.

В този момент, в тъмнината и приятно прохладния ветрец, който лъхаше откъм реката на юг, тримата водеха разговор, а темата му беше сержант Геслер и ефрейтор Сторми. Тези две имена — ако не и жалките им рангове — бяха добре познати на всички родом от Фалар.

— Но те са се променили — каза Лукбек. — Тази златна кожа изобщо не е естествена. Мисля, че трябва да ги убием.

Дроуфърст, която притежаваше нещастната комбинация от много големи цици и склонността да се поти обилно и се беше възползвала от тъмното, за да смъкне бронята си и да се забърше с парцал, каза:

— Но какъв е смисълът от това, Лук? Култът е мъртъв. Мъртъв е вече от години.

— Но за нас не е мъртъв, нали?

— Почти — отвърна Шоули.

— Точно в твоя стил, Шоули — изсумтя Лукбек. — Винаги гледаш на умиращото и умрялото като на близки неща.

— Ами питай ги, Лук. И те ще ти кажат същото. Култът на Финир свърши.

— Точно затова мисля, че трябва да ги убием. За измяна към култа. За измяна към нас. Добре, а тая златна кожа? Тръпки ме полазват.

— Слушай — заговори Шоули, — ние току-що си партнирахме с тези отделения. В случай, че си забравил, Лукбек, това е ротата, която изпълзя изпод Ю’Гатан. А и Фидлър е с тях. Проклет от Гуглата Подпалвач на мостове и може би единственият, останал от тях. Геслер преди беше с висок ранг, а също и Сторми, но точно като Уискиджак ги разжалваха и разжалваха, а сега ти тука искаш и да им го забиеш. Култа го забраниха и Финир вече го няма, и не трябва да е бог, но това не е по вина на Геслер. Нито на Сторми.

— И какво ми казвате двамата? — опъна се Лукбек. — Просто да ги оставим?

— Да ги оставим? Дроуфърст, обясни му на този глупак.

Беше напъхала циците си под бронята и ги наместваше.

— Много е просто, Лук. Ние не само сме затънали тук с Фид и другите. Всички ще умрем с тях. Значи, колкото до мене — а вероятно и Шоули тука, — ние ще стоим и ще се бием рамо до рамо с тях. Геслер, Сторми, ония готини тежки, дето ги имат. И когато най-сетне паднем, никой няма да може да каже, че не сме били достойни за това стоене до тях. Значи, може да е защото си последният от отделението на Праймли. Може би ако Маскър още беше с теб, нямаше да приказваш така. Тъй че сега нямаш избор, Лукбек. Биеш се с нас, биеш се с Релико и Вастли Бланк в отделението на Бадан Грук, или се биеш сам в отделението на Праймли. Но така или иначе, всичко се свежда до бой. Промъкнеш ли ми се зад гърба на Гес и Сторми, лично ще ти отсека главата.

— Добре де, добре. Просто си приказвах…

Звуци вляво от тях ги накараха да се изправят и да посегнат за оръжията си. По главната улица към тях крачеха трима: Страп Мъл, Ским и Нелер.

Ским подвикна тихо:

— Идат войници.

— Ледерии ли? — попита Шоули.

— Не — отвърна тя и спря пред тях, а другите двама морски пехотинци продължиха и влязоха в кръчмата. — Представете си най-грозните лица, които сте виждали, и как после ги мляскате, умрели от кеф.

— Най-после добра новина — въздъхна Дроуфърст.

Бийк и капитанът тръгнаха към чакащия ги в челото на колоната Юмрук Кенеб. От доста време пред тях се мяркаха отряди Тайст Едур, които отбягваха сблъсъка, но вече ги нямаше, поне оттук до онова село отпред.

Капитанът дръпна юзди пред Юмрука и докладва:

— Бийк твърди, че са морска пехота, Юмрук. В селото са и са избивали Тайст Едур. Много Тайст Едур.

— Взривовете които чухме вчера.

— Точно така, Юмрук — каза Бийк.

— Добре. Най-сетне добра новина. Колко са?

— Седем-осем отделения — отвърна Бийк.

Радваше се, че може лично да говори с истински Юмрук. О, беше си представял сцени като тази, разбира се, как поднася цялата информация, за да може Юмрукът да извърши всички геройски неща, които трябва да извърши, а накрая самият Бийк да се окаже най-големият герой от всички. Сигурен беше, че всеки си има такива мечти, внезапното разкриване на някаква скрита, свенлива страна, за която никой нищо не е знаел и не е могъл дори да предполага, че я е имало. Свенлива, докато не стане нужна, и тогава изниква и всички само ахкат!

— Бийк?