Вихърът на Жътваря

— Не го разбирам този Червена маска — каза Брол и отново се загледа намръщен към редиците на оулите.

— Той нямаше избор — отвърна Биват. — Не и след Предегар. А там той изгуби търпение. Това тук е същото, но както казах: няма избор. Ние го хванахме, Надзорник. Все пак той ще направи тази победа много болезнена за нас, при възможност.

— Маговете ви биха могли да приключат битката, преди да е започнала, Атри-Преда.

— Ще видим.

Слънцето продължаваше неумолимото си изкачване, нажежаваше деня с гибелна решимост. По морското дъно се появяваха по-светли петна — повърхността най-отгоре засъхваше. Но отдолу, разбира се, калта си оставаше мека и достатъчно дълбока, за да създаде неприятности.

На Биват й бяха останали двама магове — третият беше загинал преди два дни, изтощен фатално от бедствието при Предегар — един-единствен стрелец бе успял да убие трима магове с една проклета стрела. Брол Хандар видя сега и двамата, изгърбени като старци на края на брега. По един от двете страни на най-външния клин тежка пехота. Щяха да хвърлят страховитата си вълна от магия под ъгъл, с цел да пробият десетина реда навътре в центъра на оулите, за да разширят максимално пътеката на унищожение.

Атри-Преда явно беше направила някакъв жест, който Брол не бе забелязал, защото вестоносците изведнъж се озоваха при тях. Тя се обърна към него.

— Време е. Върнете се при воините си, Надзорник.

— Отново ариергард — измърмори с гримаса Брол Хандар.

— Днес ще влезете в боя, Надзорник. Сигурна съм в това.

Той не беше убеден, но все пак се обърна. Направи две крачки и рече през рамо:

— Дано този ден възвести края на тази война.

Атри-Преда не отговори. Не беше сигурно дори дали го чу, защото говореше тихо на войника, който го бе придружил. Брол Хандар забеляза как по лицето й под шлема пробяга изненада и как след това тя кимна.

Брол Хандар погледна сърдито към слънцето и съжали за сенчестите родни лесове. След това се отправи към своите арапаи.

Ток Анастер погледа още малко детската игра, после нави тънката кожа на свитък и я напъха в пътната торба, след нея и четката и вече празната купа с въглен, костен мозък и мастило от гаент. Стана от камъка, на който седеше, примижа за миг към небето и тръгна към коня си. Седем крачки, а докато стигне, мокасините му бяха натежали от буците кал. Върза торбата за седлото, извади нож и се наведе да остърже калта.

Оулите се бяха събрали на редици вляво от него, стояха и чакаха ледерийските сили на петстотин крачки напред, струпани във формации, които щяха да се опитат да поддържат при настъплението си. Воините на Червената маска изглеждаха странно смълчани — това, разбира се, не беше техният стил на битка.

— Да — измърмори Ток. — Това е ледерийският стил. — Загледа се към врага.

Класически клинове в сърп. Три остриета тежка пехота. Тези формации щяха ужасно да се объркат, докато стигнеха до оулите. Щяха да се придвижват бавно, войниците щяха да падат, да се препъват и хлъзгат на всяка крачка. Толкова по-добре. Щеше да липсва неудържимият напор в момента на сблъсъка, след като първите редици тежко бронирана войска щяха да падат по лице в калта.

— Ще пришпориш коня и ще избягаш — каза Торент зад него. — Или така си мислиш поне. Аз ще те наблюдавам, мезла…

— О, стига — въздъхна Ток. — Едва ли вината е моя, че Червената маска не те цени много, Торент. Освен това конят не може да свърши кой знае какво, освен да гази ходом в тая кал. И най-сетне, Червената маска каза, че може да му дотрябвам — със стрелите ми, — ако К’Чаин Че’Малле се провалят.

— Няма да се провалят.

— О, а какво знаеш ти за К’Чаин Че’Малле, Торент?

— Знам това, което ни казва Червената маска.

— А той какво знае? По-важното — откъде го знае? Замислял ли си се за това? Поне веднъж? К’Чаин Че’Малле са демоните на този свят. Същества от далечното минало. Буквално навсякъде другаде са изчезнали. Тъй че какво, в името на Гуглата, търсят тук? И защо са на страната на Червената маска, уж жадни да правят това, което той им заповяда?

— Защото той е Червената маска, мезла. Не е това, което сме ние, и да, виждам завистта, която гори в окото ти. Винаги си готов да презреш онези, които са по-добри от теб.

Ток отпусна ръце на гърба на коня си.

— Ела насам, Торент. Погледни в очите на този кон. Кажи ми, виждаш ли завист?

— Безмозъчно животно.

— Което вероятно ще умре днес.

— Не те разбирам, мезла.

— Знам. Все едно. Същия поглед виждам в твоите очи, Торент. Същата сляпа готовност. Да вярваш във всичко, в което ти е нужно да вярваш. Червената маска за тебе е това, което аз съм за този нещастен кон.

— Няма да те слушам повече.

Младият воин се отдалечи, твърдите му крачки скоро престанаха да са твърди в гъстата лепкава кал.

Наблизо децата се замеряха с буци от същата кал и се смееха. По-малките само. Другите, по-големите, се бяха смълчали и гледаха към вражеските сили, където вече зазвучаваха рогове, и ето, две добре охранявани групи пристъпиха на самия край на древния морски бряг. Маговете.