Вихърът на Жътваря

Струпана в отбранителен кръг, в самия център на бойното поле, вражеската сила изглеждаше нищожна и жалка. Командващият погледна към седмината си магове, подредени на самия ръб на възвишението: те вече подхващаха края на своя ритуал — започнал още отпреди седмица. После отново насочи взора си към струпаните малазанци и прошепна:

— Блудния да благослови с покой душите им.

Ясно беше, че Атри-Преда Биват, колкото и да гореше несъмнено от нетърпение, в последния момент бе решила да задържи началото на битката, да остави слънцето да продължи щурма си срещу калта на морското дъно. Уви, такова забавяне не беше в интерес на Червената маска, затова той се задейства първи.

Ледерийските магове стояха в защитния кръг от войници с големи щитове. Бяха разположени извън обхвата на стрелите, но Биват все пак знаеше много добре тяхната уязвимост, особено след като започнеха своя ритуал за привличане на сила.

Ток Анастер, яхнал коня си за по-добра гледка, усети как белегът на изваденото му око пламна и го засърбя ужасно, а въздухът наоколо затрептя, зареден с енергия, щом двамата магове сляха волята си в едно. Подозираше, че няма да могат да я удържат под властта си задълго. Магията скоро трябваше да изригне, трябваше да бъде освободена. Да се затъркаля на кипящи вълни по морското дъно, да го обжари и да връхлети върху бойните редици на оулите. И воини щяха да мрат със стотици, може би с хиляди.

Срещу това неколцината шамани на Червената маска не можеха да направят нищо. Всичко, което преди бе давало сила на племето от равнините, бе разкъсано, разбито от оскверняването на свещените земи, от смъртта на безброй воини, старци и деца. Културата на Оул рухваше. И за да я спаси, за да възкреси своя народ, Червената маска се нуждаеше от победа този ден, и щеше да направи всичко, за да я постигне.

Дори да принесе в жертва К’Чаин Че’Малле, ако се наложеше.

Под странната броня, под запоените за крайниците на Ловците К’елл мечове, под техния безмълвен език и необяснимия съюз с Червената маска К’Чаин Че’Малле бяха влечуги. Кръвта им беше студена, а дълбоко в мозъците им навярно можеше да се открият древни спомени, възпоминания за съществуване далеч преди всякакви цивилизации, дивост, обвързана в плетеница от инстинкти. Тъй че в потока на тази студена кръв се таеше търпението на върховен хищник.

Влечуги. „Проклети гущери.“

На трийсетина крачки от мястото, където стояха маговете и пазещите ги войници, склонът достигаше до самия край на древното море, откъдето калта се простираше сред туфи зацапана отъпкана трева — там се бяха изливали води от порои, преди бавно да се процедят в наносите отдолу.

И Червената маска бе предположил точно, повече или по-малко, къде ще заемат позиция маговете. Всъщност сам ги беше приканил да изберат тези позиции, където вълните от магия можеха да се слеят най-ефективно срещу чакащите воини. А Саг’Чурок и Гунт Мач бяха готови за внезапния си щурм нагоре по склона.

И изведнъж равният глинест терен в края на древната брегова линия сякаш изригна и демонските същества вече връхлитаха нагоре, кал се сипеше на водопади от гърбовете им.

Паническо отстъпление — бойците захвърляха щитове и мечове и тичаха нагоре, оставили сами нещастните магове, които се мъчеха да развихрят магията си…

Късно. Двата меча на Саг’Чурок засякоха бясно и първият маг изчезна сред взрив от кръв и месо…

… а Гунт Мач скочи високо във въздуха и се стовари с разперени нокти върху втория маг.

В следващия миг двата звяра се понесоха назад на зигзаг. Върху тях се посипаха стрели, но отскачаха от здравата броня.

След този внезапен ужас ледерийските рогове зазвучаха като викове на гняв — и изведнъж клиновете тръгнаха надолу по склона, и някаква бойна песен се извиси във въздуха в накъсан каданс — но беше по-скоро пронизителен вой, изригнал от гърлата на потресени войници…

„И тъй лесно — помисли си Ток Анастер — тази битка започва.“

Зад него Торент подскачаше, обзет от трескаво ликуване. И крещеше:

— Червената маска! Червената маска! Червената маска!

Клиновете тръгнаха по морското дъно и видимо се огънаха, щом забавиха ход в калта. Между тях се трупаха стрелци, лека и тежка пехота и Ток виждаше как войниците се хлъзгат, падат, ботушите им се пързаляха; не можеха да намерят здрава опора, за да изпънат лъковете си. Хаос. Тежката пехота отпред вече затъваше до колене, задните залитаха и се блъскаха в тези пред тях и ритъмът се накъсваше, а накрая се разпадна.

Втори хор от рогове прокънтя, щом целият клин излезе на равното, и движението напред изведнъж спря. Миг тишина, докато клиновете се престроят, след това войниците подеха нова песен, този път по-уверена и в бавен разтеглен ритъм, който сякаш съвършено подхождаше на настъплението, стъпка по стъпка, с пауза между всяка.

Ток изсумтя възхитено. Контролът наистина бе впечатляващ и като че ли действаше.

„Ще стигнат до редиците на оулите непокътнати. Все пак нямат здрава опора, за да укрепят щитовете или да размахат мечовете със сила. Богове, ще се лее кръв!“