Вихърът на Жътваря

Първият ред едури, коленичили с насочени копия, бяха подпрели правоъгълните ледерийски щитове на раменете си — най-доброто, което можеха да направят с двете ръце на дръжките на копията.

Другите, непосредствено зад тях, бяха защитени по-добре, но оградата от копия, както я наричаха ледериите, беше уязвима.

Закрещяха воини и западаха под ударите на стрелите. Редът се разлюля, заотстъпва и изведнъж се разкъса.

Конете не могат да бъдат накарани да връхлетят срещу стена от настръхнали копия. Но добре обучени, конете могат да бъдат накарани да връхлитат срещу хора и да ги тъпчат.

Втори облак стрели полетя от разстояние от четиридесет разтега. След това трети — от десет.

Фронтовата страна на едурското каре се разкъса. Конете напираха напред в зевовете, отворени в редиците на едурите, тъпчеха и хапеха.

Брол Хандар с ужас гледаше как целият блок на воините арапаи сякаш се разлюля, затрепери назад, след това неизбежно се огъна навътре.

Оулският клин се беше врязал дълбоко в безредното каре. Сблъсъкът бе изтласкал първите редици едури назад, те блъскаха и събаряха тези зад тях на вълни, които се разляха по целия строй.

Оулите, нахлули в тази гмеж от блъскащи се и залитащи едури, извадиха мечовете си, понеже пиките се бяха строшили или бяха останали забити в пронизаните тела. С яростни бойни крясъци номадите сечаха на всички страни.

Падаха коне, ритаха и се мятаха в предсмъртната болка. Копия забиваха нагоре, за да вдигнат оулските воини от седлата.

Карето се превърна в кипящо безумие.

А конете продължаваха да падат, други, обезумели, не се подчиняваха на яростните крясъци на ездачите си. Десетки копия се вдигаха и сваляха конници от седлата, десетки едури връхлитаха, за да довършат падналите.

И изведнъж оулите започнаха да отстъпват, а воините едури започнаха да напират срещу тях, фланговете на карето се изнесоха, за да обкръжат конниците.

Някой крещеше на Брол Хандар. Някой до него. Той се обърна и видя един от вестоносците си.

Сочеше му на запад и махаше възбудено.

Конницата на блуроуз беше излязла на склона и се строяваше за щурм.

Брол Хандар зяпна за миг далечните редици и блесналите на слънцето пики, мятащите глави коне. И изкрещя:

— Сигнал за строй! Карето да не гони! На място! Стегнете редиците и оставете врага да се оттегли!

Роговете засвириха.

Оулите не разбраха какво става. Паниката вече ги беше обзела и те приеха внезапното отдръпване на настъпващите едури като възможност да се измъкнат. Изляха се от карето като поток и на двайсетина крачки стрелците се извърнаха в седлата си да пуснат стрели — четиридесет, петдесет крачки, и някакъв командир с бакърено лице зарева на бойците си да се съберат, да се престроят за нов щурм — и от запад отекна тътен, и той се обърна в седлото си и видя, връхлитаща отгоре в настръхнали редици, своята смърт.

Своята смърт и смъртта на своите воини.

Брол Хандар видя как изпадналият в паника командир се опита да обърне бойците си, да ги строи, да подкара уморените, плувнали в кръв животни и също толкова уморените им ездачи в насрещен щурм… но беше много късно. Разнесоха се уплашени викове, щом воините видяха какво се спуска върху тях, и след миг конниците разкъсаха строя си, побягнаха…

И пиконосците на блуроуз връхлетяха.

Брол Хандар огледа своите арапаи. „Сестро Сянка, нанесоха ни убийствена рана.“

— Сигнал за бавно настъпление! — заповяда той и извади меча си. — Ще довършим това, което започнаха блуроуз! — „Ще ги избия тези кучи синове. До един, проклети да са. Да крещят от болка, да мрат под мечовете ни!“

Нещо тъмно и диво се беше развихрило в него. Ах, каква наслада щеше да е избиването. Тук. Сега. Каква наслада!

Щурмът на блуроуз заля оулската конница в унищожителна вълна. Натаркас — все още крещеше заповедта си да се обърнат — бе прободен от пика отстрани в главата. Върхът прониза ниско отдолу в лявото слепоочие, под ръба на обшития с бронз шлем, разби черепа и очната кухина. След това продължи още навътре, през мозъка.

Мрак избухна в ума му.

Конят му, останал без ездач, побягна далече от тази касапница, далече от ужаса.

И изведнъж пред очите му се откри простор. И други два останали без ездачи коня препускаха, вдигнали високо глави, свободни.

Конят на Натаркас затича след тях.

Хаосът в сърцето му угасна, затихна, замря с всеки следващ ликуващ дъх, с който изпълваше пламналите си дробове.

Свободен!

Никога вече! Свободен!

Никога вече!

На морското дъно клиновете на тежката пехота настъпваха под вече непрекъснатия порой от сипещи се стрели. Стрелите се хлъзгаха по вдигнатите щитове, отскачаха от шлемове със спуснати забрала, забиваха се през пролуките в броня и нанасяха случайни поражения. Войници крещяха, залитаха и се свличаха — но изведнъж ги сграбчваха ръце, притискаха ги тела и ги задържаха прави, и нозете им се влачеха напред, докато животът изливаше пурпурния си дар в калта. И тези ръце след това започваха да избутват мъртвите и издъхващите напред, през редиците. Други ръце посягаха назад, сграбчваха, теглеха и дърпаха, и избутваха към нови чакащи ръце.