Вихърът на Жътваря

А монотонната песен не секваше, ритъмът й отмерваше всяка следваща стъпка.

На двадесет крачки от оулите и техните острови сухо можеха вече да се взрат в лицата им, в блесналите очи, изпълнени със страх и ярост.

Бавното настъпление не можеше да не изнерви чакащите оули. Човешки копия, прииждащи, все по-близо. Огромни железни зъби, напиращи неумолимо: стъпка, изчакване, стъпка, изчакване, стъпка.

И ето, на осем крачки разстояние вече хвърляха напред от първите редици настръхнали от стрели трупове, и телата се просваха в калта. Последваха ги щитове. Ботуши стъпваха върху тях, натискаха ги в калта.

Тела и щитове — в несекващ поток.

И градяха там, в последните шест крачки, под от плът, от кожа, от дърво и броня.

Къси копия се сипеха на градушка върху клиновете, поразяваха войници и ги събаряха, но телата им биваха изтласквани напред със смразяващо равнодушие. Ранените се давеха с писъци в калта. И всеки клин сякаш се надигаше сам върху себе си и излизаше от нея, а ритъмът на песента оставаше неизменен.

Четири стъпки. Три.

И с оглушителен рев върховете на огромните клинове изведнъж се врязаха напред.

В човешка плът, в щитове и копия. В оулите.

Всеки ум бленуваше за победа. За безсмъртие. И от всички тях никой нямаше да се покори.

А слънцето гледаше жадно отгоре, изливаше своя зной над К’юсон Тапи, където две цивилизации се бяха вкопчили гърло за гърло.

За сетен път.

Съдбоносно решение може би, но вече го беше взел. С всички отделения, които бяха в селото, Фидлър пое западната страна на отбраната-костенурка. Вече не бяха изправени очи в очи срещу огромната ледерийска армия с проклетите й от Гуглата магьосници. Не, вече чакаха тук, а срещу тях — стегнатите в плътни редици Тайст Едур.

Проява на страх ли бе това? Не беше сигурен, а ако можеше да съди по погледите, които улавяше в очите на своите приятели сержанти — като оставим настрана Хелиан с временно неуспешния й опит да награби Скълдет, по-точно онова между чатала му, преди да се намеси Праймли, — те също не бяха сигурни.

„Добре, значи просто не искам да видя смъртта си да ми се изсипе ей така отгоре. Страхливост ли е това? Да, според всички сметки не би могло да е нищо друго. И все пак това е положението. Не се чувствам уплашен.“

Не, единственото, което искаше точно сега, бе да загине в бой. Да види лицето на кучия син, който го е убил, да предаде в онази последна среща на очите всичко, което означава умирането, което трябва да е означавало и ще означава винаги… „Каквото и да е то, и дано да свърша по-добра работа, като накарам убиеца да разбере какво е — по-добра, отколкото всички онези, в чиито очи съм се взирал, докато умираха от моята ръка. Да, молитвата ми сякаш е съвсем достойна.“

„Но сега не се моля на теб, Качулати.“

„Всъщност проклет да съм, ако изобщо знам на кого се моля, но дори и това като че ли е без значение.“

Войниците му ровеха дупки в земята, но не говореха много. Бяха получили торба с муниции, включително още две „проклетии“, и макар това изобщо да не беше достатъчно, изглеждаше благоразумно да се окопаят, за да могат да се присвият в дупките за прикритие, щом острилките, проклетиите и всичко останало започне да гърми.

И всичко това при условие че изобщо щеше да има бой, по дяволите.

Много по-вероятно беше магията да се понесе над малазанците и да ги помете до един, да ги стисне за гърлата, докато изгаря кожа, мускул и органи, докато не изгори дори последните им отчаяни яростни писъци.

Фидлър се закле да превърне своя последен писък в проклятие. Добро при това.

Взря се отново към бойните редици на Тайст Едур.

Кътъл до него каза:

— На тях май също не им харесва, знаеш ли.

Фидлър само изсумтя.

— Онова там е водачът им. Онзи старият, с изгърбените рамене. Прекалено много от тях му обръщат прекалено много внимание. Мисля да го разкарам, Фид — с проклетия. Слушай… слушаш ли? Веднага щом вълната от магия се затъркаля, трябва да скочим и да ги нападнем тия кучи синове.

Не беше лоша идея всъщност. Фидлър примига, обърна се към сапьора и кимна.

— Предай на другите тогава.

В този момент един от войниците на Том Тиси притича и спря между тях.

— Заповеди на Юмрука — заговори младокът задъхано и се огледа. — Къде ви е капитанът?

— Държи Бийк за ръчица някъде — отвърна Фидлър. — Можеш да предадеш заповедите на мен, войник.

— Добре. Поддържате костенурчия гръб — никакво настъпление срещу врага…

— Това е шибано…

— Млъкни, Кътъл! — сряза го Фидлър. Кимна на бегача и попита: — За колко време?

Отвърна му тъпо изражение.

Фидлър махна на идиота да си ходи и отново се загледа към фронта на Тайст Едур.

— Проклет да е, Фид!

— Отпусни, Кътъл. Ще тръгнем, когато трябва.

— Сержант? — Ботъл изпълзя от дупката, която си беше изкопал, лицето му беше напрегнато. — Нещо… нещо става…

В този момент от хребета на изток проехтя смразяващ кръвта звук — като десет хиляди котвени вериги, стържещи земята, и се надигна злокобна стена от кипяща магия. Тъмноморава, прорязана с огненочервени жили, с черни резки, пробягващи като мълнии по гребена й, докато се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре.