Вихърът на Жътваря

Въпреки цялата си изобретателност Червената маска все пак не беше тактически гений, Ток го разбираше. Бойният главатар на оулите беше направил всичко възможно, за да спечели предимство, показал бе подобаващо умение. Без К’Чаин Че’Малле тази битка вече щеше да е приключила. Все едно, втората изненада на Червената маска не можеше да се окаже голяма изненада — за никого.

Натаркас, с плувнало в пот лице под червената маска, подкара коня си в лек тръс. Земята около него затътна — две хиляди избрани воини препускаха с него през равнината. Тръсът премина в галоп, пиките се снишиха, щитовете се спуснаха.

Натаркас беше повел конницата си под нощния дъжд източно от морското дъно, след това на север и накрая, щом предутринният светлик облиза мрака — на запад.

Призори вече бяха на позиция на една трета левга зад ледерийските сили. Построени в клин, със самия Натаркас в центъра на шестия ред. И зачакаха първите звуци на битката.

Червената маска беше твърд в указанията си. Ако ги откриеха вражески съгледвачи, трябваше да изчакат, и да изчакат още, да се вслушват в звуците на битката поне две обръщания на колелото. Ако бяха сигурни, че са останали неразкрити — ако останеше възможността за изненада, — щом чуеха първите звуци, Натаркас трябваше мигновено да поведе конницата си в атака срещу задните редици на вражеските сили — срещу Тайст Едур тоест. Не можеше да има никакви отклонения от тази заповед.

На разсъмване съгледвачите бяха докладвали на Натаркас, че конен отряд едури ги е разкрил. И той си помисли отново за Червената маска предната нощ.

— Натаркас, разбираш ли защо искам да задържиш, ако ви видят? — беше му казал той. — Да не нападнеш веднага? Не? Тогава ще обясня. Ако ви видят, трябва да мога да използвам това в сражението на морското дъно. Поне две завъртания на колелото трябва да изчакате, без да правите нищо. Това ще задържи Тайст Едур на място. Може дори да изкара от боя конницата на блуроуз — и ако те подходят към вас, подмамете ги с бягство — отведете ги от бойното поле колкото се може по-надалече. Не влизайте в бой с тях, Натаркас! Ще ви стъпчат! Изтощете ги в преследването и Биват вече няма да може да разполага с тях. Това е важното! Разбираш ли заповедите ми?

Разбираше ги, да. Изгубеха ли изненадата, трябваше да поведе своите оули… надалече. Като страхливци. Но те и преди бяха играли като страхливци, а това изгаряше сърцето му. Изгаряше го до смъртна болка всеки път, щом видеше мезла, Ток Анастер, да, едноокия чужденец, който стоеше като живо доказателство за толкова мрачен миг сред оулите, че Натаркас едва можеше да си поеме дъх, щом си помислеше за него.

Знаеше, че воините му изпитват същото. Вътрешната пустота, ужасната необходимост да дадат отговор, да отрекат миналото по единствения начин, който им беше останал.

Бяха ги видели, да.

Но нямаше да побегнат. Нито щяха да чакат. Щяха да препуснат към битката. Щяха да видят омразния враг и щяха да връхлетят.

„Изкупление. Разбираш ли тази дума, Червена маско? Не? Тогава ще ти покажем какво означава тя.“

— Сестра Сянка! Идват. — Брол Хандар затегна каишката на шлема си. — Пригответе копията! — изрева на воините си и по цялата фронтова линия, в два реда дълбочина, железните върхове на копията блеснаха. Първият ред коленичи и насочи остриетата на височината на гърдите на настъпващите коне, а бойците от редицата зад тях останаха прави, готови за мушкане. — Щитове в гард! — Третият ред направи половин стъпка напред и всички вдигнаха щитовете си в позиция гард, под десниците на воините във втория ред.

Брол се обърна към един от бегачите.

— Уведоми Атри-Преда, че посрещаме конна атака и настоятелно я съветвам да заповяда на блуроуз да препуснат за флангова атака — колкото по-скоро приключим с това, толкова по-скоро ще можем да се включим в боя долу.

Младежът хукна.

Брол разбираше, че клиновете вече са излезли на равното и настъпват бавно, според заповедта на Биват, за да се приспособят към калния терен. Вероятно вече се приближаваха към оулските редици, макар сблъсъкът все още да предстоеше. Атри-Преда беше подготвила друга тактика за този момент и Брол Хандар й желаеше успех.

Смъртта на маговете бе мрачно начало на битката в този ден, но увереността на Надзорника въпреки това започваше да нараства.

„Тези глупаци ни атакуват! Атакуват гора от копия! Самоубийствено!“

Съзнаваше, че най-сетне могат да приключат с това. Да сложат край на тази нелепа война. До края на деня нито един оул нямаше да остане жив. Нито един.

Тътен на конски копита. Пиките се снишиха, конете изпънаха вратове, воините се приведоха — все по-близо и по-близо… а след това — хаос.

Никой кон не може да бъде накаран да връхлети в галоп срещу стена от настръхнали копия. Сред пиконосците на оулите имаше конни стрелци и когато масата конници се доближи на сто разтега от едурите, стрелците се вдигнаха на стремената и изхвърлиха облак стрели.