Вихърът на Жътваря

— Ташаци на Гуглата! — ахна Кътъл и се опули.

Фидлър само зяпна, онемял. Беше същото чародейство, което бяха видели на север от крайбрежието на Седемте града. Само че тогава си имаха Бързия Бен. А Ботъл си имаше своята… Той посегна и дръпна Ботъл към себе си.

— Слушай! Тя…

— Не, Фид! Няма я! Не е с мен, откакто слязохме на брега. Съжалявам…

Фидлър го блъсна настрани.

Стената се надигаше все по-високо.

Тайст Едур по западния край на мъртвото поле изведнъж заотстъпваха.

Кътъл изрева:

— Трябва да тръгнем веднага! Фидлър! Веднага!

Но Фидлър не можеше да помръдне. Не можеше да отговори, каквото и да му ревеше Кътъл. Можеше само да гледа, извил врат, все по-нагоре и нагоре. Твърде много магия.

— Богове небесни! Това ще ни изпепели сто пъти!

Да избягат от това? Никакъв шанс.

Кътъл го задърпа.

Фидлър се намръщи и го оттласна толкова силно, че сапьорът залитна.

— Заеби бягството, Кътъл! Мислиш, че можеш да надбягаш това?

— Но едурите…

— Ще ги помете и тях — не виждаш ли? — „Трябваше да ги помете — никой не можеше да удържи такова нещо, щом изригне — никой.“ — Онези проклети от Гуглата едури са изиграни, Кътъл! — „О, да, ледериите искаха да се отърват от господарите си — просто не искаха да го направят с нас за съюзници. Не, те просто ще го направят по своя начин и ще унищожат и двамата си врагове в един и същ проклет ден…“

На триста разтега на запад Ханради се взря в ледерийската магия. И разбра. Изведнъж. Разбра.

— Предадени сме — заговори, колкото на войниците наоколо, толкова и на себе си. — Онзи ритуал — подготвяха го дни наред. Може би седмици. Изригне ли… — „Опустошението ще се разпростре на левги на запад.“

„Какво да правя?“

„Татко Сянка, какво да направя?“

— Къде са моите К’риснан? — попита той рязко.

Двама едури — съветниците му — се затътриха напред, с лица сиви като пепел.

— Можете ли да ни защитите?

Никой от двамата не проговори, никой от двамата не се осмели да го погледне.

— Не можете ли да призовете Ханан Мосаг? Достигнете до Цеда, проклети да сте!

— Ти не разбираш! — викна единият К’риснан, доскоро съвсем млад — Всички ние сме… изоставени!

— Но Куралд Емурлан…

— Да! Разбуден е отново! Но не можем да стигнем до него! И Цеда не може!

— А другата сила? Хаосът?

— Няма я! Избяга!

Ханради зяпна безмълвно двамата чародеи. Извади меча си и замахна през лицето на по-близкия. Острието се вряза над носа и натроши двете очни кухини. Чародеят изкрещя и залитна назад, стиснал лицето си с ръце. Ханради пристъпи напред и заби меча в гърдите му. Бликна черна кръв.

Той изтръгна оръжието си и се обърна към другия, който се беше присвил от ужас.

— Вие чародеите сте виновни за това — изхриптя някогашният крал. — За всичко това. — Направи още една стъпка напред. — Жалко, че Ханан Мосаг не се свива сега пред мен…

— Почакай! — изкрещя К’риснан и посочи на изток. — Стой! Някой дава отговор! Някой дава отговор!

Ханради се обърна рязко, с усилие фокусира погледа си върху малазанците — толкова ужасяващо огромна беше вълната от ледерийска магия, че сянка се беше спуснала над цялото мъртво поле.

От струпаната маса войници се издигаше едва видимо бледо сияние. Сребристо, смътно пулсиращо.

Смехът на Ханради беше груб и жесток.

— Това жалко нещо да е отговор? — Надигна отново меча си.

— Не! — извика К’риснан. — Почакай! Гледай, тъп глупако! Виж!

И той се вгледа отново.

И видя как куполът от сребърна светлина се изду, разпростря се, за да обхване цялата вражеска сила — и се сгъсти, стана матово…

Последният К’риснан се вкопчи в ръката му.

— Чуй ме! Мощта му… Татко Сянка! Мощта му!

— Може ли да удържи? — изръмжа Ханради. — Може ли да удържи срещу ледериите?

Не видя отговор в кървясалите очи на К’риснан.

„Не може… тънко е… срещу онази нарастваща и нарастваща вълна…“

„Но… няма нужда да е по-голямо от това, нали? Поглъща ги всички.“

— Сигнал за щурм! — изрева той.

Широко отворени очи се впиха в Ханради, а той сочеше към купола искряща, ефирна и безплътна сила.

— Можем поне да се свием в сянката му! Хайде, напред! Всички!

Бийк7, който тогава имаше друго име, по-досадно име, си играеше през онзи следобед на пода на стария обор, където вече не ходеше никой друг и който бе много далече от останалите постройки на имението, достатъчно далече, за да може да си представи, че е сам в един изоставен свят. Свят без грижи.

Играеше си със захвърлените бучки восък, които събираше от купа смет под задната стена на голямата къща. Топлината на дланите му можеше да променя формата им, като магия. Можеше да извайва лица от тези парчета восък и да прави цели семейства, като онези семейства долу в селото, където момчета и момичета на неговите години работеха редом с родителите си, а когато не работеха, си играеха в горите и все се смееха.

Точно там го намери брат му. Брат му с тъжното лице, така различно от лицата, които правеше той. Пристигна, понесъл намотка въже, и застана току на зейналия вход, с широко разтворените и обрасли с бурени дървени врати.