Вихърът на Жътваря

Бъг стоеше на трийсет крачки от парадния вход на имението на Хиванар, опрял ръка на стената. В някаква задна градинка писукаха пилци, като побеснели, сигурно се блъскаха, обзети от паника, в покритите си с решетки кафези. В небето все още прелитаха скорци, на рояци.

Бъг избърса потта от челото си и си пое дъх.

Ценно напомняне, каза си. Всичко е само въпрос на време. Което се изпъне, след това се свива. Събития се тълпят, сили се сблъскват и въпреки всичко това някаква отмерена скорост сякаш си остава непроменена, течение под всичко останало. И все пак, знаеше той, дори и тя забавяше, малко по малко, от един век към друг. „Смъртта е вписана в раждането — словата на велика, мъдра жена. Как се казваше? Кога живя? Ах, толкова е отвято от ума ми, тези спомени, като пясък между пръстите. И все пак тя беше успяла да прозре повече от онова, което другите не могат — дори боговете. Смърт и раждане. Дори в опозиция тези две сили са обвързани и да определиш едното значи да определиш и другото.“

А сега бе дошъл той. С първата си стъпка бе донесъл бремето на историята. На тази земя. Неговата. Две сили в опозиция, но безизходно свързани. „Чувстваш ли се вече все едно си се върнал у дома, Икариум? Аз те помня как излезе от морето, бежанец от селение, което бе превърнал в пустиня. Но баща ти не те чакаше — той беше заминал, прекрачил беше през гърлото на Азат. Икариум, той беше Джагът, а сред Джагътите никой баща не посяга, за да хване ръката на чедото си.“

— Зле ли ти е, старче?

Бъг примига, огледа се и видя някакъв слуга, явно се връщаше от пазара: крепеше на главата си кошница с храна. „Само от скръб, скъпи смъртни.“ Поклати глава.

— От наводненията е — продължи слугата. — Глината се раздвижва.

— Да.

— Къщата с люспите се срути — чу ли? Добре, че беше празна, нали? Имало жертва обаче. — Мъжът се ухили. — Една котка! — Изсмя се и си продължи по пътя.

Бъг изсумтя и тръгна към портата.

Стоеше на балкона, загледан намръщено надолу към изненадващо дълбокия изкоп, който екипът бе успял да прокопае в брега, после навън, през пластовете наноси на самата река. Подпорите бяха здрави и между накованите летви имаше съвсем малко течове. Все пак двама работници бяха на помпата, с плувнали от пот гърбове.

Раутос Хиванар дойде и застана до него.

— Добре дошъл, Бъг. Идваш да си прибереш екипа, предполагам.

— Да не бързаме — отвърна Бъг. — За мен вече е ясно, че този ваш проект е… амбициозен. Колко вода извира от дъното на ямата?

— Без постоянно помпане изкопът ще прелее след по-малко от две камбани.

— Нося ви съобщение от вашия слуга, Венит Сатад. Дойде да види напредъка ни с обновяването на хана, който купихте наскоро, и бе поразен, като видя загадъчния механизъм, който открихме в една пристройка. След това настоя, че е задължително вие лично да го видите. Също така спомена за колекция от артефакти… извадена от този изкоп, нали?

Раутос Хиванар помълча за миг. После като че ли стигна до решение, защото махна на Бъг да го последва.

Влязоха в имението, минаха през дълга стая със затворени кепенци — по стените висяха сушащи се билки, после през коридор и влязоха в стая, в която имаше голяма маса и фенери, закачени на куки така, че при желание да се придърпат или повдигнат от онзи, който работи на масата. Върху излъсканата дървена повърхност бяха поставени десетина предмета, метални, както и от печена глина, до един с неизвестно предназначение.

Бъг ги огледа, после вдигна един. Тежък, без драскотини и ръжда, с прави ръбове без никакви шевове.

— Вашите инженери не можаха да определят никакво предназначение на тези механизми — каза Раутос Хиванар.

При думата „механизми“ Бъг повдигна вежди.

— Опитвал съм се да ги сглобя — продължи търговецът, — но без никакъв резултат. Няма никакви места за съединяване и в същото време, по някакъв начин, ми се струва, че са части от едно цяло. Може би някоя важна част все още стои заровена в реката, но нищо не сме открили вече от три дни, освен една ръчна количка каменни късчета и чирепи — и те бяха намерени в един пласт утайка много под тези артефакти, което ме кара да мисля, че ги предхождат със столетия, ако не и хилядолетия.

— Да — каза Бъг. — Ерес’ал, женена двойка, приготвяха кремък за сечива, тук на брега на огромното блато. Той правеше ядрата, тя изсичаше ръбовете. Дойдоха тук за три сезона, после тя умря при раждане, а той тръгна да се скита с гладуващото бебенце в прегръдките му, докато и то не умря. Не намери други от своята раса, защото се бяха разпръснали след пожара в големите лесове, бушуващите пламъци бяха помели равнините. Въздухът бе натежал от пепел. Скиташе се, докато не умря, и остана последният от родословието си. — Взря се, без да вижда артефакта, макар че тежестта му сякаш се усилваше, заплашваше да повлече ръцете му надолу, да го смъкне на колене. — Но Икариум каза, че няма да има край, че прекъснатата нишка е само илюзия — в гласа му тогава успях да доловя баща му.

Ръка стисна рамото му и рязко го обърна. Сепнат, той срещна острия, блеснал поглед на Раутос Хиванар. Бъг се намръщи.

— Сър?