Вихърът на Жътваря

— Не съм аз виновна за свирепите ти импулси. Освен това просто убивам времето в безвреден разговор. От много време не сме си говорили с тебе. Май предпочитам компанията на Таксилиан. Ако не се беше поболял от мъка по дома и не беше още по-голям нещастник от тебе…

— Разговор. Така ли го наричаш? Тогава защо ушите ми са изтръпнали?

— Знаеш ли, и аз съм нетърпелива. Не съм хвърляла проклятие върху никого от дълго време.

— Твоите пискливи духове не ме плашат — отвърна Карса Орлонг. — Пищят, откакто влязохме в тая река. Хиляда гласа вият в черепа ми — можеш ли да ги накараш да млъкнат?

Тя въздъхна и затвори очи.

— Тоблакай… Голяма публика ще имаш, когато кръстосате мечове с едурския император.

— Какво общо има това с духовете, Сеймар Дев?

— Да, май трябва да съм по-точна. В града, който приближаваме, има богове. И те действат.

— Не си ли почиват от време на време? В храмовете?

— Те не живеят в храмове. И над вратите на домовете им няма никакви табели, Карса Орлонг. Те са в града, но малцина знаят за това. Разбери, духовете пищят и хленчат, защото не са добре дошли. И още по-обезпокоителното е, че ако някой от тези богове реши да ги изтръгне от мен, уви, не бих могла да направя кой знае какво срещу тях.

— Но те са свързани и с мен, нали?

Тя примижа към него в сумрака. Трюмът изтътна глухо, щом корабът се плъзна покрай кея. Сеймар Дев видя блесналите свирепи зъби на Карса Орлонг и я прониза мраз.

— Какво знаеш за това? — попита го.

— Проклятието ми е да привличам души — отвърна той. — Какво са духовете, вещице, ако не просто силни души? Те ме обсебват… аз ги обсебвам. Свещите, които палех в онзи твой дюкян за билки — те бяха във восъка, нали?

— Освободени и след това държани изкъсо, да. Аз ги събрах… след като те отпратих.

— Пленила си ги в ножа на колана ти — каза Карса. — Кажи ми, усещаш ли в моето оръжие душите на двама тоблакаи?

— Да и не. Тоест, усещам ги, но не смея да ги доближа.

— Защо?

— Карса, те са прекалено силни за мен. Те са като огън в кристала на кремъка, пленени от волята ти.

— Не са пленени. Обитават вътре, защото сами го избраха, защото оръжието е чест за тях. Те са моите спътници, Сеймар Дев. — Тоблакаят изведнъж се изправи, изгърбен под ниския за него таван. — Само някой бог да се окаже достатъчно глупав да се опита да ни открадне духовете, ще го убия.

Тя го изгледа изпод притворените си клепачи. Декларативни твърдения като това не бяха редки от устата на Карса Орлонг и Сеймар Дев отдавна се бе уверила, че не са празни хвалби, колкото и нелепо да изглеждаха.

— Това не би било разумно — промълви след малко.

— Всеки бог, лишен от благоразумие, получава каквото заслужава.

— Нямах предвид това.

Карса взе плъха и тръгна към люка за палубата.

Тя го последва.

Когато излезе на палубата, тоблакаят вече крачеше към капитана. Тикна плъха в ръцете му и каза:

— Сглобявайте скрипеца и вадете коня ми на палубата — махам се от тая проклета черупка.

Капитанът за миг зяпна гризача в ръцете си, после изръмжа и го запокити през перилото.

Сеймар Дев помисли дали да не поговори с капитана, за да предотврати приближаващата се буря — буря от онези, които Карса най-безгрижно бе предизвиквал безброй пъти по време на пътуването им. Но после реши, че не си струва. Капитанът, изглежда, стигна до същия извод. Един от моряците притича с ведро солена вода и ледериецът почна да си мие ръцете.

Вече отваряха капака на товарния трюм и сглобяваха скрипеца.

Карса закрачи към мостчето. Спря пред него и каза гръмко:

— Този град вони. Когато приключа с императора му, като нищо ще го изгоря до основи.

Дъските хлътваха и подскачаха, докато тоблакаят слизаше на кея.

Сеймар Дев забърза след него.

Един от двамата стражи на кея вече говореше на Карса с презрителен тон:

— … да си без оръжие всеки път, щом ти се разреши да напуснеш двора. Въпросното разрешение ще се дава от офицера на стражата. Непосредствената ни задача е да те придружим до квартирата ти, за да изтъркат мръсотията от тялото и косата ти…

Не продължи, понеже Карса се пресегна, сграбчи го за гърдите и го запокити във въздуха. Ледериецът излетя на цели шест крачки вляво и се натресе в трима пристанищни хамали. И четиримата паднаха.

Вторият страж изруга и посегна към късия меч на кръста си.

Карса го фрасна по главата с юмрук и мъжът рухна.

Притичаха още ледерийски войници, развикаха се.

Сеймар Дев се втурна напред.

— Гуглата да те вземе, тоблакай — с цялата империя ли си решил да воюваш?

Карса изгледа с яд затварящия се около него кръг от стражи, изръмжа и скръсти ръце.

— Ако ще сте ескортът ми, бъдете учтиви или ще ви откъсна главите на всичките. — После се обърна и изрева на екипажа: — Къде ми е конят? Къде е Хавок? Писна ми да чакам!

Сеймар Дев помисли дали да не се върне на кораба и да отплава обратно по реката, обратно в Драконово море, и още по-нататък. И да остави този луд тоблакай на Ледерас и неговите нещастни граждани.

„Уви, дори боговете не заслужават това.“