Вихърът на Жътваря

— Ти… Ти си склонен да си измисляш истории. Или може би си мъдрец, надарен с неестествено прозрение. Това ли чувам, старче? Кажи ми, кой беше този Икариум? Какво беше името на Ерес’ал? Този, който умря?

— Съжалявам, сър. — Вдигна по-високо предмета. — Този артефакт… ще откриете, че е идентичен с обекта в хана, без мащаба. Убеден съм, че слугата ви искаше да разберете точно това — както го направи самият той, когато за първи път погледна съоръжението, след като бяхме смъкнали стените, които го обкръжаваха.

— Сигурен ли си за всичко това?

— Да. — Бъг посочи подредените на масата неща. — Липсва централна част, както подозирахте, сър. Уви, няма да я намерите, защото тя не е физическа. Рамката, която ще го събере в едно, е енергийна, не материална. И — добави той, все така разсеяно, — все още не е дошла.

После остави нещото на масата и излезе. Мина обратно по коридора и през стаята с билките и излезе на терасата. Изобщо не обърна внимание на двамата работници, които го зяпаха, нито на Раутос Хиванар, който излезе след него с разперени ръце, сякаш го молеше за нещо. Бъг го изгледа само за миг, после продължи към страничната слугинска вратичка до входната порта.

Отново се озова на улицата. Почти не забелязваше минувачите в прохладната следобедна сянка.

„Все още не е дошло.“

„И все пак иде.“

— Внимавай къде стъпваш, старче!

— Остави го… не виждаш ли, че плаче? Един старец има право да скърби, остави го на мира.

— Трябва да е сляп тоя тромав глупак…

„А тук, много преди да се роди този град, се издигаше храм, в който влезе Икариум — изгубен като всеки син, детето, откъснато от нишката си. Но Древният бог вътре не можа да му даде нищо. Нищо освен онова, което той самият бе подготвен да стори.“

„Можеш ли да си представиш, К’рул, как щеше да приеме Икариум онова, което направи? Да го приеме в себе си, както би го направило всяко дете, търсещо напътстваща ръка? Къде си, К’рул? Усещаш ли завръщането му? Знаеш ли какво търси?“

— Тромав или не, това е въпрос на възпитание и полагащо се уважение.

Някой сграбчи изтърканата туника на Бъг, дръпна го и го блъсна в някаква стена. Той зяпна намръщеното лице под ръба на шлема. До онзи, който го беше хванал, стоеше друг навъсен страж.

— Знаеш ли кои сме? — попита строго мъжът, който го държеше. Зъбите му бяха почернели.

— Да. Главорезите на Карос Инвиктад. Личната му полиция, онези, които разбиват с ритници врати посред нощ. Онези, които откъсват майки от бебета и бащи от синове. Онези, които в праведната си слава, идваща с неоспоримата власт, след това плячкосват домовете на задържаните, да не говорим, че изнасилват дъщерите…

За втори път го блъснаха в стената, тилът му се натресе в олющения тухлен зид.

— Заради това ще се Давиш, кучи сине! — изръмжа мъжът.

Бъг примига да махне потта от очите си. После, щом думите на бияча проникнаха в мозъка му, се изсмя.

— Ще се давя? О, чудесно. Сега си махни ръцете от мен, че ще се ядосам.

Вместо да го пусне, мъжът стисна още по-здраво предницата на туниката му. Другият каза:

— Прав беше, Канорсос, на тоя му трябва бой.

— Най-големият страх на побойника е когато срещне някой по-голям и по-зъл — рече Бъг.

— И ти ли си това?

Двамата се разсмяха.

Бъг се огледа. Хората бързаха да ги подминат — не беше разумно да ставаш свидетел на такива събития, не и когато са замесени убийци на Патриотистите.

— Щом държите… — измърмори той тихо. — Господа, позволете ми да ви представя някой по-голям и по-зъл, или за да сме по-точни — нещо

.

Миг по-късно вече беше сам. Оправи туниката си, огледа се пак и продължи към жилището на господаря си.

Знаеше, че някой неизбежно е видял внезапното изчезване на двама въоръжени мъже. Но никой не извика след него и го обзе облекчение. Не държеше да обсъжда това с когото и да било точно в този момент.

„Дали не си изтървах нервите току-що? Възможно е, но пък бях разсеян. Развълнуван дори. Случва се.“

Пернатата вещица бързо се махна от проклетите кораби и техните неизброими окаяни тълпи, винаги подозрителни, винаги нащрек. Воня на страдание лъхаше от стотиците пленници — пропадналите Едур от Сепик, всички до един със смесена кръв, по-лоши в очите на племената и от ледерийските роби. Десетките чужденци, притежаващи знания, смятани за полезни — поне засега. Рибарите от Немил. Четиримата меднокожи воини Шал-Морзин, отмъкнати от една заседнала търговска гемия. Жители на Седемте града, дошли от Ерлитан, островите Каранг, Пур Атрии и други места; моряци от Кюон, които твърдяха, че са жители на империя, наречена Малаз; обитатели на Малатат и Калоуз…

Сред тях имаше воини, смятани за достатъчно ценни, за да се отнасят с тях като с претенденти. Един секач от рухналия в развалини град Мекрос, на който флотата се бе натъкнала, един монах Кабалий и една мълчалива жена, която носеше порцеланова маска — челото й беше белязано с единадесет тайнствени глифа; бяха я намерили почти умряла в разнебитена от буря гемия на юг от Калоуз.