Вихърът на Жътваря

— Почти е време. Отивам да доведа моя поборник.

Незабелязан от никого, Турудал Бризад, Блудния, стоеше до един склад на тридесетина крачки от главния кей. Погледът му се спря на слизащия Томад Сенгар — почтеният воин изглеждаше изтощен и състарен, а изражението му, щом забеляза липсата на Тайст Едур сред делегацията от двореца, стана още по-мрачно. Но нито той, нито никой друг от слизащите едури задържа задълго вниманието на бога. Вниманието му се изостри, когато Атри-Преда, командващата тази флота ледерийски морски пехотинци, закрачи по мостчето, следвана от неколцина адютанти и офицери. Той моментално усети, че около тази жена витае някаква обреченост. Подробностите обаче му убягваха.

Богът се намръщи, отчаян от отслабналата си прозорливост. Трябваше мигновено да усети какво очаква Ян Товис. Преди пет години щеше да го е направил, без дори да помисли за дарбата, за чистата привилегия от тази асцендентска сила. Блудния не беше се чувствал толкова раздвоен от последните буреносни дни на Първата империя — серията ужасни събития, довели до посредничеството на Т’лан Имасс, за да потушат фаталните гърчове на империята на Дессимбелакис. Хаос връхлиташе Ледерас със силата на гибелна вълна, огромна вълна, която просто поглъща теченията на реката — „Да, идва от морето. Това поне го знам, това поне мога да го усетя. От морето, точно като тази жена, тази Здрач.“

На мостчето се появи друга фигура. Чужденец, ръцете му от лактите надолу бяха нашарени с вихрушка от странни татуировки. Носеше груба вълнена пелерина, качулката скриваше лицето му. Варварин, настръхнал. Блясъкът в очите му попиваше всичко наведнъж. Той спря по средата на мостчето, наведе се и се изплю настрани — действие, което стъписа Блудния и като че ли повечето стоящи на кея.

Миг по-късно се появи друг чужденец и спря на мостчето. Блудния затаи дъх. Изведнъж го прониза студ, сякаш бе пристигнал самият Качулат и леденият му дъх шушнеше във врата му.

„Бездната да ме вземе, всичко това в него… Пламът, който никой тук не може да види, не може дори да предположи. Скъпият син на Готос и онази стара вещица… петното от азатската кръв е като облак около него.“ Това бе повече от проклятие — всичко, което бе изтерзало този безмилостен воин. Нишки бяха увити около него, преднамерено, кълбото на някакъв сложен, древен и гибелен ритуал. И той знаеше кой ги е усукал така. Безименните.

Двама войници от дворцовата гвардия на Трайбан Гнол пристъпиха към мостчето да посрещнат джага. Той бавно заслиза към кея.

Сърцето на Блудния туптеше като лудо. „Довели са поборник, противник за Императора на хилядата смърти…“

Джагът стъпи на кея.

От сградите изведнъж се разлетяха птици, стотици, после хиляди, изригнаха в хор от крясъци. Под нозете на Блудния камъните се размърдаха с тежък стенещ звук. Нещо огромно рухна далече някъде в града, отвъд канала Квилас, чуха се далечни писъци. Изригна облак прах.

А после подземният тънен замря и се утаи натежала тишина.

Бивнестата уста на Икариум се отвори в съвсем лека усмивка — доволен беше сякаш от посрещането на земята — и Блудния не можеше да е сигурен — от това разстояние — дали тази усмивка наистина е толкова детинска, колкото изглежда, или всъщност е иронична, или пък — горчива. Потисна подтика си да се доближи и да потърси отговор на този въпрос: напомни си, че не държи на вниманието на Икариум. Не и сега. Никога всъщност.

„Томад Сенгар, пред какво ще се изправи твоят син…“

Не беше никак чудно, осъзна изведнъж, че всичко, което предстоеше, бе загърнато във вихър от хаос. „Те са довели Икариум… в ядрото на моята власт.“

Беше ясно, че сред делегацията и другите ледерии наблизо никой не е направил особена връзка между досега на Икариум със земната твърд и малкия земетръс, изтътнал през Ледерас — но подобни трусове бяха непознати за този район. И макар ужасът сред птиците и мучащия разтревожено добитък да продължаваше, слисването на хората, които можеше да обхване погледът на Блудния, вече отминаваше. „Глупави смъртни, така лесно да отхвърлят инстинктивната тревога.“

А речните води бавно губеха тръпнещото си вълнение и чайките отново започнаха да кацат сред все повечето кораби, възвиващи към брега. И все пак някъде в града беше рухнала сграда, навярно някоя древна постройка, основите й се бяха предали на подземната вода, хоросанът се беше разпаднал и основите бяха поддали.

Имало беше жертви.

„Първите на Икариум, но не и последните.“

„А той се усмихва.“

Таралак Вийд се обърна към Ян Товис и изръмжа:

— Неспокойни земи. Бърн не си отдъхва леко тук.

Атри-Преда сви рамене. Едва потискаше гаденето си.

— На север оттук, покрай планините на Предела, земята често се тресе. Същото може да се каже за северния склон на веригата далече на юг, от другата страна на Драконово море.

Видя блясъка на оголените му зъби под сянката на качулката.

— Но не и в Ледерас, нали?

— Не бях чувала за такова нещо преди, но това не означава нищо — отвърна тя. — Този град не е моят дом. Не съм се родила тук. Не съм отраснала тук.