Вихърът на Жътваря

Таралак Вийд се приближи до нея, извърнал лице от Икариум, който стоеше и слушаше, докато дворцовите стражи му обясняваха какво предстои.

— Ти си глупачка — изсъска й. — Плътта на Бърн потръпна, Здрач. Потръпна. Заради него.

Тя само изсумтя.

Гралът кривна глава и Товис усети презрението му.

— Има осигурени резиденции, за теб и за твоя поборник. Колкото до това кога императорът ще благоволи да срещне претендентите, зависи само от него. Понякога е нетърпелив и сблъсъкът става веднага. Друг път изчаква, често по цели седмици. Но ще ти кажа какво ще започне да се приготвя веднага.

— Какво?

— Погребалната урна за Икариум и мястото му в гробищата, където почива всеки претендент, който се е изправял срещу Рулад.

— Дори и това място няма да оцелее — измърмори Таралак Вийд.

Гралът — стомахът му се беше свил — се приближи до Икариум. Не искаше и да мисли за предстоящото разрушение. Беше го виждал веднъж все пак. „Бърн, дори във вечния си сън ти усети пронизващата рана, каквато е Икариум — а никой от тези хора тук не го разбра, никой не е готов за истината. Техните ръце не са в земята, допирът е изгубен — но виж ги: те ме наричат дивак.“

— Икариум, приятелю…

— Не можеш ли да го усетиш, Таралак Вийд? — Блясък на предчувствие се появи в нечовешките му очи. — Това място… Бил съм тук — не, не в този град. Във времето преди този град да се роди. Стоял съм на тази земя…

— И тя помни — изръмжа Таралак Вийд.

— Да, но не по начина, по който си мислиш. Истини има тук, очакват ме. Истини. Никога не съм бил толкова близо до тях, колкото съм сега. Сега разбирам защо не ти отказах.

„Да ми откажеш? Обмислял си такова нещо? Наистина ли е било толкова близо до ръба?“

— Съдбата ти скоро ще те срещне, Икариум, както ти казвам непрекъснато. Можеш да го избегнеш толкова, колкото и джагътската кръв в жилите си.

Гримаса.

— Джагът… да, те са били тук. След мен. Навярно по дирите ми дори. Много отдавна, а сега отново…

— Отново?

— Омтоуз Феллак. Сърцевината на този град е лед, Таралак Вийд. Най-жестокото бреме.

— Сигурен ли си? Не разбирам…

— И аз. Все още. Но ще разбера. Нито една тайна не ще оцелее след моето пребиваване тук. Ще се промени.

— Какво ще се промени?

Икариум само се усмихна, поставил ръка на дръжката на меча си.

— Ще се изправиш ли срещу този император тогава?

— Така се очаква от мен, Таралак Вийд. — Ведър поглед. — Как бих могъл да откажа?

„Духове подземни, моята смърт наближава. Това, което искахме през цялото време. Защо негодувам тогава? Кой е отнел куража ми?“

— Все едно, че животът ми се пробужда отново — изшепна Икариум.

Ръката се стрелна в тъмното и спипа плъха на дървения кафез. На животинчето му остана време само колкото да изцвърчи, преди да му счупят врата. Чу се тупване — мъртвият плъх тупна на пода и се хлъзна в мътната вода на дъното на трюма.

— Ох, колко мразя, когато изгубиш търпение — каза с досада Сеймар Дев. — Това си е жива болест, Карса Орлонг.

— Животът е жива болест — изръмжа в сенките грамадният воин. И след миг добави: — Ще го дам за храна на костенурките. — После изсумтя: — Костенурки, достатъчно големи, за да повлекат този проклет кораб на дъното. Тези ледерии живеят в кошмара на някой полудял бог.

— Повече, отколкото съзнаваш — отвърна Сеймар Дев. — Чуй. Викове от брега. Най-после приставаме.

— Плъховете ще се зарадват.

— Нямаш ли нещо, което трябва да си приготвиш?

— Например?

— Не знам. Да си наточиш меча например. Ами бронята? Повечето раковини са счупени. То и броня не може да се нарече, няма да спре острие…

— Никакво острие няма да стигне до нея, вещице. Ще се изправя само срещу един мъж, не срещу двайсет. И той е дребен — моят народ ви нарича деца. И наистина не сте нищо повече. Мимолетни, с крака и ръце като клечки, с лица, които искам да пощипвам. Едурите не са много по-различни, просто са малко по-издължени.

— Да пощипваш? Това преди обезглавяването ли ще е, или после?

Той се изсмя.

Сеймар отново се облегна на балата, в която беше увито нещо твърдо и буцесто — не беше склонна да проучва какво е. И едурите, и ледериите имаха странни представи какво представлява добрата плячка. В трюма имаше амфори с ароматизирана човешка кръв и десетина покрити с восък трупа на едурски „бежанци“ от Сепик — бяха оцелели в пътуването, струпани като топове плат срещу зацапан с кръв трон от раковини, принадлежал на някакъв далечен островен главатар — набучената му на копие глава вероятно кротуваше в едно от гърнетата, на които се беше облегнал Карса Орлонг.

— Поне скоро ще слезем от този проклет кораб. Цялата ми кожа е изсъхнала. Виж ми ръцете — виждала съм мумифицирани, които изглеждат по-добре от тия. Цялата тази проклета сол — лепнала се е като втора кожа и се лющи.

— Духове подземни, жено, подтикваш ме да счупя врата на още някой плъх.

— Значи аз съм виновна за смъртта на плъха, тъй ли? Няма нужда да го казвам, възразявам на това. Твоята ръка се пресегна, тоблакай. Твоята ръка го…

— А твоята уста така и не млъква и ме кара да искам да убия нещо.