Вихърът на Жътваря

Не тежеше почти нищо и той бързо я понесе нагоре. След двайсетина стъпала стигна страничния проход. Хлъзгавият под постепенно започна да се спуска. Плъхове ситнеха встрани от пътя му, плясваха в тесните канавки, в които течеше канална вода.

По някое време капките черна вода от тавана се превърнаха в истински дъжд и за миг съживиха Джанат достатъчно, за да простене. След това се закашля и се задърпа. Танал дори се зарадва, когато отново изпадна в несвяст.

И ето че дойде вонята. „Изчезнали? О, не, те са тук. Всички. Всички, които Карос Инвиктад не харесваше, които не му трябваха, които искаше да махне от пътя си.“

В първата от огромните сводести камери каменен пасаж обкръжаваше дълбок кладенец, в който между костите пълзяха раци с бели черупки. Кладенецът отдавна беше съвсем пълен, затова се бе наложило да отворят нова камера, после още една и още — бяха много, тук долу под реката.

Най-сетне Танал стигна последната камера, пусна жената на пода и окова единия й крак за стената. От двете страни си имаше компания — макар и от мъртъвци. Танал отстъпи назад, а тя се размърда, без да дойде в съзнание.

— Това е временно — каза й. — Няма да идеш при приятелите до теб. Когато се върна — а ще е скоро, — ще те преместя отново. В нова килия, за която знам само аз. И там ще те науча да ме обичаш. Ще видиш, Джанат Ейнар. Не съм чудовището, което си мислиш. Карос Инвиктад е чудовището — той ме превърна в това, което съм. Но Карос Инвиктад не е бог. Не е безсмъртен. Не е… непогрешим. Всички ще го открием. Той си мисли, че я искам, онази курва на императора — онази мръсна пропаднала кучка. Едва ли би могъл да сгреши повече. О, много работа ме чака, но ти обещавам, няма да се бавя дълго. Ще видиш, моя любов…

Събуди се от звука на стъпките му, заглъхващи и след това — изгубени в ромона на капеща вода. Беше тъмно и студено, по-студено, отколкото преди — беше някъде другаде сега, в друга някоя килия, но в същия кошмар.

Вдигна ръка — колкото можа — и изтри лицето си. Дланта й се върна покрита със слуз. Но все пак… веригите ги нямаше

. Помъчи се да свие крака и чу стърженето на железни брънки в камък. „Ах, не съвсем!“

И болката вече се беше върнала, във всяка става — пронизващ огън. Сухожилия, стояли изпънати безкрайно дълго, започваха да се стягат като изгарящи въжета… „Ох, Блудния да ме вземе…“

Очите й примигаха и се отвориха отново. Възвръщащото се съзнание й донесе дивашки глад, който сгърчи свития й стомах. Воднисти изпражнения потекоха по бедрата й.

Нямаше смисъл да плаче. Нямаше смисъл да се чуди кой от двамата е по-луд — той, заради низката си страст и безсмислена жестокост, или тя, защото така упорито се беше вкопчила в тази утайка живот. Битка на воли, ала дълбоко неравна — знаеше го с цялото си сърце, знаела го беше през цялото време.

Дългата серия величави лекции, които бе съставила в ума си, до една се бяха оказали заблуда, вкусът им бе твърде горчив, за да се понесе. Той беше победил, защото оръжията му не бяха оръжията на разума — „А аз отвърнах със собствената си лудост. Мислех, че ще подейства. Вместо това изгубих всичко ценно, което бях притежавала.“

„И ето че сега, когато студът на смъртта се прокрадва в мен, мога само да мечтая да се превърна в отмъстителен призрак, жаден да изтезава онзи, който изтезава мен, жаден да бъде за него онова, което той е за мен. Да вярвам, че такъв баланс е справедлив и праведен.“

„Лудост. Да отвърнеш със същото означава да си същият.“

„Тъй че сега нека да ме остави тук, изчезнала навеки…“

И усети, че лудостта се протяга към нея, прегръдка, която щеше да отмете усета й за самата себе си, знанието за онова, което е била, онзи горд самодоволен учен с чистия й, девствен интелект, който подрежда и преподрежда света. Дори практичността бе старомодна идея, недостойна даже за обсъждане, защото светът навън не заслужаваше да го прегърнеш, не — освен това бе омърсен, нали? От хора като Танал Ятванар и Карос Инвиктад — хора, които се наслаждаваха сред мръсотията, която създават, защото само вонята на жестокостта може да проникне през изтръпналите им сетива… — „Както прониква през моите. Чуй! Той се връща, стъпка след колеблива стъпка…“

Мазолеста длан се отпусна на челото й.

Джанат Ейнар отвори очи.

Смътна светлина, струяща от всички посоки. Топла светлина, нежна като дъх. Над нея беше надвиснало лице. Старческо, съсухрено и сбръчкано, с очи дълбоки като морета и блестящи от сълзи.

Усети, че веригите се стегнаха. После старецът ги дръпна с една ръка и брънките се разпаднаха като гнили тръстики. А след това той я вдигна без усилие.

„Бездната да ме вземе, колко е нежно лицето ти…“

И отново тъмнина.