Вихърът на Жътваря

Селението на Сянка бе изпълнено с жестоки места, но никое не можеше да се сравни с жестокостта на сенките над душата. Подобни мисли измъчваха в последно време Котильон.

Сега той стоеше на едно възвишение и гледаше кротките води на езерото долу. На петдесетина разтега вляво от него имаше самотна дълга къща, заобиколена от полуизгорели пристройки. Всичко запустяло, ако не се брояха десетината кокошки и петелът, една изнервена врана с превързан крак и две крави. И всичко това беше откраднато от друго селение, пленено по някаква приумица на сляпата случайност, или по-вероятно — вследствие нарушаването на мистериозни закони както, изглежда, ставаше спорадично в безкрайното преселение на Селението на Сянка.

Но се беше появило и Сенкотрон бе научил за него навреме, за да прати рояк духове, които да опазят сградите и стоката и да ги спасят от хищния глад на блуждаещи демони или, още по-лошо, на някоя от Хрътките.

След бедствието при Първия трон десетките оцелели бяха преместени в това място, за да се чудят и дивят на странните артефакти, останали от предишните му обитатели: извитите дървени корабни носове, украсяващи дългата къща с изкусно изваяната си змийска резба; загадъчните тотемни накити, предимно от сребро, макар че и кехлибарът, изглежда, бе обичаен за тях; топовете плат, грубо тъкан, както и фин; дървени купи и чаши от кован бронз. Да се дивят на всичко това смаяни, с изумление в очите…

„И да се съвземат.“

„Сякаш е възможно.“

Вдясно от него, до водата, стоеше самотна загърната в пелерина фигура, взряна в безметежно гладката повърхност на езерото. Нищо нормално нямаше в това езеро, знаеше Котильон, макар сцената, предлагана от неговия край на брега, да изглеждаше измамно ведра. И нямаше птици. И стриди нямаше, раци, дори насекоми.

Всяка троха храна за стоката — и за нещастната врана — бе донесена от духовете, на които Сенкотрон бе възложил тази задача. Въпреки това петелът беше умрял само дни след пристигането. „Умрял е от скръб, предполагам. Едно утро няма, което да събуди кукуригането.“

Някъде отвъд дългата къща се чуваха гласове. Панек, Айстар и другите оцелели деца — е, едва ли вече бяха деца. Бяха видели битка, видели бяха да загиват техни приятели, знаеха, че светът — всеки свят — е неприятно място, където човешкият живот не струва много. Знаеха също какво означава да те използват.

По-натам по брега, много отвъд закачулената фигура, крачеха Трул Сенгар и Т’лан Имасс, Онрак Прекършения. Като художник с неговата вечна муза до рамото му, не, по-скоро критик с отвратително нагло държане. Странно приятелство бе това. Но пък Т’лан Имасс бяха пълни с изненади.

Котильон въздъхна и тръгна надолу по склона.

Закачулената глава се извърна. Лице с цвета на излъскана мед, тъмни очи под плъстената гугла.

— Носиш ли ключа, Котильон?

— Бързи Бен, радвам се, че си се възстановил.

— Повече или по-малко.

— Какъв ключ?

Зъбите блеснаха в горчива усмивка.

— Онзи, който ме освобождава.

Котильон застана до чародея и огледа мрачната водна шир.

— Мислех, че можеш да си тръгнеш оттук по всяко време. Ти си Върховен маг, с повече от един лабиринт на разположение. Пробий портал и премини през него.

— За глупак ли ме взимаш? — попита тихо Бързия Бен. — Това проклето селение странства. Не може да се предвиди къде ще изляза, макар че ако предположението ми е вярно, сигурно ще ме чака дълго плуване.

— Аха. Е, боя се, че обръщам малко внимание на такива неща напоследък. Океан прекосяваме значи?

— Така подозирам.

— В такъв случай за отпътуването ти някъде наистина ще ти трябва помощта ни.

Магьосникът го изгледа накриво.

— Знаех си. Сътворили сте проходи, портали с фиксирани изходи. Как го постигате това, Котильон?

— О, не е наше дело, уверявам те. Просто се натъкнахме на тях, така да се каже.

— Азатите.

— Браво. Умът ти винаги е бил остър, Бен Делат.

Магът изсумтя.

— Не съм използвал това си име от много време.

— Тъй ли? Кога беше последният път — помниш ли?

— Тези Азат — рече Бързия Бен, явно пренебрегвайки въпроса. — Самият Дом на Сянката, тук в това селение, нали? Той някак е завладял портала, първоначалния портал. Куралд Емурлан. Домът съществува както като хвърлена сянка, така и като същинската си физическа проява. Никакво разграничение не може да се направи между двете. Връзка… но това не е необичайно за конструкциите Азат. Необичайното е, че този портал към Куралд Емурлан е бил уязвим на такова завладяване.

— Необходимост вероятно — отвърна Котильон и се намръщи, щом видя приближаващите се към брега вълни и източника им — някъде далече навътре. „Изобщо не е каквото изглежда…“

— Какво имаш предвид?

Богът сви рамене.

— Селението е разбито. Умиращо.

— Азатите да са взели участие в изцеряването на късовете? Съзнателно? По замисъл, от разум? Или така, както засъхва кръвта, за да образува коричка? Да не би Азатите да не са нищо повече от някакъв вид естествена имунна система, както нашите тела се стягат, за да се борят с болестта?

— Мащабът на научното ти познание е впечатляващ, Бързи Бен.