Вълка

И така аз се озовах сам в голямата зала, на около метър от затворения ковчег с тялото на баща ми. Бях със същия черен костюм, с който бях и на погребението на майка ми, седнал на неудобния стол в миришещата ужасно зала, изгубил за по-малко от месец единствените хора, които имаха значение за мен. По едно време вратата се отвори и чух зад гърба си стъпки. Погледнах назад и видях един мъж, който приличаше на баща ми по походката и телосложението, макар и да беше много по-добре облечен и излъчваше авторитет. На вид беше от онези, които знаеха как да постигат своето и не признаваха „не“ за отговор.

Той се приближи до ковчега на баща ми, постави длан върху капака и наведе глава. Постоя тихо няколко минути, после се прекръсти, обърна се, отиде до ъгъла на залата и взе оттам един сгъваем стол. Спря се на сантиметри от мен, разгъна стола и седна.

— Аз съм Карло Марели — изрече авторитетно. — Брат на баща ти и твой чичо.

— Той никога не е споменавал за теб — отвърнах. — Никога не ми е казвал, че има брат.

— Не бяхме много близки.

— Защо?

— Ще ти кажа, като му дойде времето — рече той, без да ме изпуска от поглед. — Сега трябва да поговорим за мен и теб.

— Не знам нищо за теб.

— Аз пък знам достатъчно за теб.

— Като например какво?

— Че си хлапе с остър ум. Обичаш да си сам, мълчалив си и не допускаш хората близо до себе си.

— Хора като теб ли?

Той се усмихна и кимна.

— Особено пък хора като мен. Но това може да се промени. Ще се опознаем и ще се научим да имаме доверие един на друг, обаче това ще отнеме известно време. Ако се съгласиш, ще разполагаме с предостатъчно време.

— Как така? — попитах.

— Искам да дойдеш да живееш при мен. Отсега те предупреждавам — животът ти ще бъде много по-различен от този, който си имал с майка си и баща си. Но също така искам да те успокоя, че на теб няма да се гледа като на гост или като на мой племенник-натрапник. Ще бъдеш отглеждан и към теб ще се отнасят като към мой син. Давам ти думата си. А това обикновено е достатъчно за хората, които ме познават.

— На баща ми беше ли му достатъчно? — попитах.

Карло стана, сгъна стола и се изправи.

— Добре де, на повечето хора. Знам, че моите думи ти идват като гръм от ясно небе. Затова помисли хубаво, преди да ми дадеш отговор. Но не се бави препалено много. Няма да присъствам на погребението. Баща ти не искаше да ме вижда приживе, съмнявам се, че би искал да гледам как го погребват. Следващите два дни имам няколко срещи в града. След като приключа, ще се върна и ти ще ми кажеш какво си решил.

— Ами ако откажа?

— Значи така си решил. Ще се махна така бързо от живота ти, както се и появих.

След тези думи Карло ми връчи стола, потупа ме по рамото, пъхна ръце в джобовете на скроения по поръчка панталон и излезе от стаята.

В много отношения животът ми представляваше светкавичен скок от онази траурна зала до днешната конферентна зала.

4.

Първата експлозия разтърси железопътната гара на Рим. Беше 8.58 часът, понеделник сутринта. Взривът избухна от една раница, оставена до фонтана от набит младеж с тениска с надпис на „Грейтфул Дед“, джинси и зелено шушляково яке. Той тъкмо беше излязъл от сградата на гарата, когато бомбата избухна. Таймерът беше настроен така, че експлозията да удари в най-натоварения час, в пика на пътническия поток — лятна смесица от туристи, тръгнали на своето ваканционно летуване, и италианци, започващи работната си седмица.

Петнайсет минути по-късно в един тих квартал в Лондон, населяван с хора от средната класа, на дълга улица с еднофамилни къщи, магазинчета и кръчми, близо до училищна площадка, пълна с ученици, избухна друга кола-бомба. От експлозията колата — „Фиат“ 124 — буквално излетя във въздуха и падна върху покрива на един мезонет, докато собствениците — младоженци — закусвали и планирали да отидат на пазар. Те загинали моментално — жената била захвърлена в стената, а трупът на съпруга по-късно беше открит с останките от чашата за кафе в ръката. Пожарът унищожи напълно шест къщи, две магазинчета, а кръчмите пострадаха сериозно. Училищната площадка замлъкна за дълго.

Две минути по-късно сто и седемнайсет пътници се качиха на самолет за полет 8142 по маршрута Франкфурт — Париж. Повечето бяха бизнесмени, пътуващи по работа. Имаше и неколцина парижани, зажаднели да видят отново родния си град. Сред тях беше и възпълен мъж в смачкан костюм, с бордната карта в едната ръка и с Библия в другата. Държеше се спокойно и често се усмихваше, сякаш някой невидим непрекъснато му разказваше смешни истории, които само той чуваше. Непознатият подаде на стюардесата на входа бордната си карта, благодари ѝ с кимане, щом тя прокара картата през електронния четец и му върна отрязък от нея. Мъжът тръгна след двойка възрастни, стиснал още по-здраво Библията, като от време на време хвърляше поглед към часовника си.

Той не изчака самолетът да излети. Нито пък стигна до мястото си на борда на лайнера. Спря точно пред вратата на самолета, хвана Библията с две ръце и се усмихна на пътниците около него.