Вълка

— Получете Божията благословия — каза — и се изправете пред Създателя още сега.

След това разтвори Библията и задейства експлозивите по тялото си.

Владимир Костолов натисна бутона за край на разговора и остави мобилния си телефон на масичката за кафе, вперил поглед към внушителните планини на Северните Алпи в съседство с неговото имение. Той беше организирал и ръководил първата вълна от поредицата терористични акции — общо три на брой. Изпитваше задоволство при мисълта, че Западът ще бъде обхванат от паника и несигурност, че западните разузнавателни служби ще се изправят пред най-страшния си кошмар — неизвестността. Никоя терористична организация няма да поеме отговорност за атентатите и дори и да има група, която да е достатъчно дръзка, че да излезе в публичното пространство, цялата мощ и ресурси на световната разузнавателна общност щяха да бъдат впрегнати, за да издирят мнимия враг. Така или иначе, Владимир владееше напълно положението.

Набивачът на кол се придържаше към мнението, което господстваше сред високопоставените босове на Червената мафия — там, където има хаос, има печалби. Масовите безредици и хаос обещаваха баснословни приходи в милиони долари. Силите на реда и закона по целия свят нямаха друг избор и щяха да пренасочат време и усилия, за да заловят терористите, виновни за насилствените акции. Това щеше да позволи на неговата организация да се концентрира върху незаконния си бизнес, без да се притеснява от внезапни полицейски операции. И когато бдителността на службите за сигурност отслабнеше, Владимир щеше да сключи тристранна сделка за доставка на оръжие за милиарди долари в Близкия изток. Стотици сандъци с автомати „Калашников“ и РПГ щяха да потънат в нелегалност на йеменска земя. Наред с това го чакаше и друга сделка, за прехвърляне по море на неколкостотин килограма хероин от Пакистан до европейските и американските брегове. Неговият дял от тези две сделки съставляваше неколкостотин милиона долара.

Владимир взе отново телефона и набра четирицифрен код, последван от четиринайсетцифрен международен номер. Вдигна очи към сутрешното слънце, което хвърляше отблясъци върху планинския склон, сякаш планината беше покрита с лак.

— Започвайте втора фаза — нареди той по телефона.

5.

— Искаш от нас да поемем риска да изгубим всичко, което сме градили в продължение на десетилетия. — Мъжът, който седеше срещу мен, ме гледаше право в очите. — Да се опълчим на хора, които по-скоро биха жертвали живота си, отколкото да направят компромис. И какъв е смисълът? И без това те гледат да стоят далеч от нас. Защо да мътим водата?

Мъжът се казваше Антъни Замбели — глава на сицилианската Мафия. Беше наследил титлата и нрава от баща си, дон Франческо Замбели, човекът, изобретил ковчега с двойно дъно — най-удобния начин да се отървеш от труп, който мафията беше измислила. Антъни в много отношения беше по-умен и по-образован от баща си, разширил фамилния бизнес с круизните пътувания с луксозни кораби, прибирайки два долара от всеки пет, похарчени на борда на морските лайнери. Той помогна организацията ни да разшири бизнеса си с ресторанти и казина. Благодарение на него успяхме да наложим да купуват само от нас магданоз, което ни носеше по петнайсет милиона долара приходи годишно.

Коментарът на Замбели ме изненада. Преди срещата мислех, че от цялата група той ще е единственият, който охотно ще подкрепи плана ми. Но пък срещата ни тепърва започваше и накрая можеше и да се окажа прав. Антъни играеше ролята на мой помощник, понеже ми задаваше въпроси, на които аз се бях подготвил да отговоря. Знаех, че той не изпитва любов нито към руснаците, нито към мексиканците и на неговата територия в Сицилия всеки, за когото се подочуеше, че е свързан с терористи, изчезваше безследно, преди дори слухът да бъде потвърден или опроверган.

Отбелязах си мислено поведението му. Беше спокоен, любезен и ако наистина намерението му беше да провали плана ми, едва ли би могъл да сдържи огнения си нрав. Беше заел агресивна поза, но въпреки че постави под съмнение плана ми, той не го и отхвърли напълно. Само посочи какви са преките опасности и рискове.

— Ако сега не сторим нищо, после ще е късно — обърнах се аз към мъжете на масата. — Сега е настъпил часът. Достатъчно дълго отлагахме. Позволихме им да разширят територията си, силите им да нараснат. Може би това беше разумно в миналото, но вече не е. Да, може да изгубим всичко, ако започнем пълномащабна война с тях. Такъв риск съществува. Но ние ще изгубим всичко и ако не им се противопоставим. И това е повече от сигурно.