Внимавай в картинката

Всъщност, това го докара до ярост.

— Свързах се с Гейбриъл Прескот. Ще изпрати десет от най-добрите си служители да пазят „Тайната градина“ отвътре и отвън.

— Това е добре. — Можеше да остави Сам да се справи и да разчита на подробен доклад. — Какво стана с беседката?

Той изслуша отчета на Сам за щетата и за предполагаемия срок на поправката й, но през цялото време мислеше за това как е въвлякъл Медоу в целия този фарс. Първоначалната му идея бе да я използва и после да се отърве от нея, което не би наранило нищо по-ценно от чувствата й.

Но плановете му се бяха провалили — едва не я бе убил.

Тя не му беше съпруга, но пък беше негова отговорност, а той бе мъж, който приема отговорностите си на сериозно.

Така че, когато спипаше негодника, който я бе наранил… щеше да го убие.

Беше съвсем просто.

Седемнадесет

Пронизителният звън на телефона до леглото му накара Четири да простене и да потърси опипом слушалката.

— Какво си мислиш, че правиш, като ми звъниш толкова рано…? — Той вдигна единия си клепач и погледна часовника. — Девет часът сутринта е!

— Г-н Бенджамин, какво удоволствие е отново да ви чуя.

Равномерният, топъл, дълбок южняшки тембър накара Четири да се изправи и да седне в леглото.

— Г-н Хопкинс! Как…

— … успях да се свържа с вас? Имам си начини. Досега трябваше да сте го разбрали.

— Да, сър. Така е. — Ярката светлина заслепи Четири. Слепоочията му пулсираха. Но не можеше да се излежава, докато разговаря с този кучи син.

Досега не бе виждал лицето на г-н Хопкинс. Точно преди да изпадне в безсъзнание му се бяха мярнали сребриста коса и блестящи бледосини очи. И съвсем смътно, през мъглата на болката, в главата му изникна картината на остра брадичка и приведени рамене.

Но мигновено разпозна гласа. Това бе гласът на истинското зло.

— Как върви ловът? — попита г-н Хопкинс.

— Не… не съм имал много време да се поогледам все още, но…

— Не ме интересуват оправданията. Искам онова, което ми обещахте.

— Знам. Знам, но просто… сигурен ли сте, че е тук? И че изобщо съществува?

— Да не би да се опитвате да анулирате уговорката ни? — Гласът не се промени. Тонът на г-н Хопкинс звучеше все така дружелюбно и куртоазно.

Но Четири вече бе допуснал веднъж грешката да подцени г-н Хопкинс. Нямаше намерение да я повтаря.

— Не! Не. Просто аз… съм живял тук много години. Има много картини, но не мисля, че си спомням подобна на описаната от вас.

— Не сте там, за да мислите. А за да търсите. Моля ви, г-н Бенджамин, не забравяйте, какво се случи последният път, когато опитахте да се изплъзнете от сделката ни.

Четири прокара пръст по белега на ухото си и изтръпна.

— Не съм забравил — каза едва доловимо.

— Бих могъл съвсем скоро да държа останалата част от ухото ви в дланта си. Или пък пръста ви. Или… да нараня някого, за когото ви е грижа.

Четири се озова на крака до леглото, притиснал здраво телефонната слушалка към ухото си.

— Какво искате да кажете?

— Един толкова симпатичен — и безполезен — човек като вас няма как да не се привърже към хората около себе си. Нали така? Човек като вас постоянно си създава нови приятели, а това дава на човек като мен… контрол върху ситуацията.

Четири почти чуваше усмивката в гласа на г-н Хопкинс и съзнанието му направи логическата връзка.

— Вие ли прерязахте маркуча за хидравликата? Вие ли бяхте?

— Просто не спирайте да търсите, г-н Бенджамин. Не спирайте, и никой друг няма да пострада.

Четири чу тихо пропукване и връзката прекъсна. Той впери поглед в ръката си, стискаща слушалката. Ако нещо се бе случило с Девлин… Девлин го ненавиждаше, но както човек ненавижда нескопосания си по-малък брат. Вчера в Амелия шорс Девлин бе сложил ръката си върху рамото на Четири. За пръв път, откакто Четири бе прецакал нещата толкова жестоко, Девлин си бе спомнил миналото и общите им несгоди, които ги свързваха.

А Медоу… тя бе най-прекрасната жена, която Четири бе срещал някога. Разбира се, едва ли някога би му обърнала по-специално внимание — това никога не се случваше, когато Девлин проявеше интерес към някоя жена — но въпреки това я харесваше. Наистина я харесваше.

И г-н Хопкинс го бе разбрал по някакъв начин.

Някой следеше всяко негово движение и докладваше на г-н Хопкинс.

Трябваше да намери картината — преди Девлин или Медоу, или Четири да намерят смъртта си.

— Джош и Рива са ми любимците. — Медоу пъхна още една възглавница под себе си, за да не й се налага да протяга врат, докато гледа петдесетинчовия телевизор на стената.

— Те са стари. — Кейти беше на шестнайсет и най-младата от седемте прислужнички, скупчили се в различни пози в стаята на Медоу, за да хапнат от ордьоврите на Джордан и да гледат „Пътеводна светлина“.

— Я да мълчиш. Не са стари. Просто имат класическа осанка. — Рашида, четирийсетгодишна, висока и черноока, извади от найлонова торбичка сандвича си и си я постла в скута.

— Ето, използвай таблата. — Медоу я взе от леглото и й я подаде. — По-удобно е.

— Благодаря ви, г-жо Фицуилям. — Рашида сръга Бъзи, която седеше до нея на дивана. — Казах ли ти, че мен ме харесва най-много.

Бъзи също я сръга и се изсмя.