Читаем Внимавай в картинката полностью

Устата на Четири пресъхна и в съзнанието му се върна споменът за склада, където г-н Хопкинс и хората му го бяха отвели. Първоначално не повярва на заплахите им. Неща от рода на чупенето на пръсти и рязането на уши се случваха само във филмите, не на синовете на знатни южняшки семейства. Но онези зверове бяха сторили и двете, и през цялото време, докато той бе крещял, г-н Хопкинс говореше, говореше, говореше.

И много скоро на Четири му се беше изяснило, че са го изиграли. Оказа се, че г-н Хопкинс е знаел, че от тези акции смисъл няма. Беше ги купил, за да направи Четири свой длъжник, да го изпрати в бившата му къща и да го принуди да намери картина, която Четири никога не бе виждал там.

— Колко от къщата ти остана да претърсиш? — попита г-н Хопкинс.

— Проверих всички стаи на първите два етажа и мазето. Претърсих всички гардероби и шкафове. Влязох във всички килери. Дотук — нищо. — Четири се поколеба, но какво имаше да губи, ако кажеше истината? — Знаете ли, картината, която описахте — тя дори не е в стила на Изабел.

— Ако обичаш. Четири. Не се меси в работата ми. — Гласът на г-н Хопкинс стана рязък.

За момент на Четири му се стори, че дочу нещо — някакъв глас или акцент — нещо, което му прозвуча познато.

Но следващите думи на г-н Хопкинс изтръгнаха мярналата се мисъл от съзнанието му.

— Спомняш ли си, когато в склада един от хората ми опря нож в твоя… какъв беше анатомичният термин? А, да. Скротум.

Четири преглътна.

— Една моя дума и ножът пак може да се озове там. И ще се сбогуваш набързо с него.

Четири дишаше тежко и се опитваше да потисне порива си да повърне.

— Операцията е доста неприятна. Има много кръв. Пострадалият не спира да крещи. И ако се възстанови, за което гаранция няма, би предпочел да е умрял. Моля те, имай това предвид, докато търсиш картината, която ти описах. — От другата страна на телефона последва едва доловимо изщракване, когато г-н Хопкинс прекъсна връзката.

Четири тръгна към банята. Подпря се върху тоалетната и повръща, докато сълзи замъглиха очите му.

Проклетата картина не беше тук. Как да намери нещо, което не е тук?

И колко време му оставаше, преди г-н Хопкинс да поеме нещата в свои ръце и да изпрати горилите си да очистят всички?

Колко време?



— Как мислиш, дали разбра, че съм под завивките? — Медоу се пъхна в дънките си.

— На твое място бих облякъл лятна рокля. — Девлин закопча ципа на бежовите си ленени панталони.

— Лятна рокля ли? В която да се запозная с майка ти? — Я чакай малко. Той се опитваше да отвлече вниманието й. — Значи наистина мислиш, че ме е видяла под завивките?

— И така да е, майка ми за нищо на света не би го показала. — Късите ръкави на отворената му на врата тениска се впиваха в бицепсите му по зрелищен начин, а тъмносиньото караше очите му да светят, когато гледаше голото й от кръста нагоре тяло. — А що се отнася до дрехи, майка ми наистина е моден спец.

— Но тя трябва да се запознае с мен такава, каквато съм. — Медоу грабна една розова тениска и я нахлузи през главата си.

Той отиде до нея и съблече тениската.

— Моментът не е такъв. — Този мъж беше направо ненаситен. Това й харесваше.

Подаде й сутиен.

— При контактите с майка ми съм се уверил, че колкото по-малко знае, толкова по-добре. Тя е като валяк и веднъж почне ли да се търкаля, няма измъкване от нея. Ще те премаже, ако не й се махнеш от пътя.

Медоу погледна към сутиена, вдигна рамене и го облече.

— Според думите ти е ужасна.

— Не е ужасна. Просто е силна жена. Винаги постига онова, което си е наумила. Ще видиш за какво говоря. — Той нахлузи тениската върху главата й и й подаде сандалите.

— Звучи зловещо. — Тя пъхна крака в обувките.

— Зловещо. Добър избор на думи. — Хвана я за ръката и я поведе надолу по стълбището към елегантната стая, където бе скрила ключа си под възглавниците на дивана. Хвърли един поглед към него и се запита дали скритото още е там.

Стаята, в която по план трябваше да е окачена картината над камината, но не беше.

Тя изгледа пренебрежително надутия възрастен джентълмен, който висеше на нейно място.

Стаята, където за пръв път бе видяла Девлин Фицуилям.

Е, добре. Все пак мястото не беше чак толкова противно.

Тя изправи рамене, когато една изискана, елегантна дама се надигна иззад елегантното бюро в ъгъла.

Майката на Девлин беше с абсолютно перфектното тегло за височината си; русата й коса бе грижливо боядисана и с акцентиращи цвета кичури; бе облечена в костюм от лека розова вълна; а кожата й имаше блясъка и гладкостта на порцелан. И въпреки всичко това, човек не можеше да пропусне излъчването й на дама от Юга; от нея струеше онази властност, която Медоу бе забелязала у сина й.

Когато пристъпи напред да го прегърне, тя излъчваше сдържана привързаност.

Той я потупа по бузата.

— Майко, каква приятна изненада. Какво те води към „Тайната градина“?

Перейти на страницу:

Похожие книги