Внимавай в картинката

— Дами, простете ми, но ще ви оставя да се занимавате с дизайна. Имам да посвърша това-онова. — Като им обърна гръб, той дочу как Грейс подлага Медоу на строг разпит за семейството й, училището, което е посещавала и какво работи. Обърна се и видя изражението на Медоу — като сърна, замръзнала пред фаровете на камион — и установи, че това го забавлява повече, отколкото бе редно.

Когато стигна до кабинета си, остана изненадан от липсата на Сам. Горкият, бе работил без почивка дни наред. Може би най-накрая се е сринал.

Девлин отиде до бюрото си. Дори не седна, а направо набра на клавиатурата името Натали Зарвас и след като Google го укори, че е допуснал правописна грешка, го насочи към личната й страница — и не щеш ли, пред него изскочи снимка на Медоу с вързана коса и потно лице, наведена над някаква стъклария.

Натали Медоу Зарвас.

Бе разкрил самоличността й. Сега оставаха само два въпроса. Какво точно правеше тук — и колко още можеше да я задържи?

Двадесет и четири

Медоу излезе от библиотеката с невъзмутима, умерена крачка, но веднага щом се скри от поглед, ускори ход и изтича по стълбите.

Искаше й се да убие Девлин, задето я бе оставил насаме с онази жена.

Високомерна, самовлюбена, деспотична — всяка от тези думи подхождаше на Грейс Фицуилям. Да не говорим, че бе разпитвала Медоу за семейството й, за детството, за дарбите й и за какво ли още не. Грейс проявяваше абсолютна свирепост при защитата на сина си. Всъщност, това бе единственото нещо, което допадаше на Медоу, или поне би й допаднало, ако цялата тази агресия не бе насочена към нея самата.

Медоу зави по коридора към спалнята им и се сблъска със Сам.

Той се олюля, но бе достатъчно силен и мускулест, за да запази равновесие.

— Г-жо Фицуилям, проблем ли има? — Както винаги, не проявяваше искрен интерес; въпросът бе продиктуван единствено от любезност.

— Да. Искам да кажа, не. — Махна с ръка към стълбището. — Току-що оставих Грейс Фицуилям в библиотеката.

— А, да. — Сам кимна с разбиране.

— Винаги ли е такава? Защото тя е единственият човек, когото познавам, способен да накара Девлин да отстъпи. — Медоу се усмихна, за да покаже, че не иска да каже нищо лошо.

Както обикновено, Сам не й се усмихна в отговор.

— Лесно е да се види откъде г-н Фицуилям е наследил силата на характера си.

— Прекрасна гледна точка! Ще се опитам да я запомня. — Тя погледна през рамо. — Девлин в кабинета си ли е?

— Така мисля. След като напусна библиотеката, веднага отиде там.

— Откъде знаете?

— Следя мониторите.

— Мислех си, че мониторите се намират в кабинета му.

— Има монитори на всеки етаж — стига човек да знае къде да ги търси. Всяко кътче от хотела е под постоянно наблюдение. — Последното прозвуча като предупреждение.

— С изключение на стаите.

— С изключение на стаите — съгласи се той. — До кабинета на г-н Фицуилям ли отивате? — попита Сам.

— Не, мисля да се поразходя из хотела още малко. — С ирония, на която се наслади, тя добави: — Истинско бижу е, не смятате ли?

— Да, красив е. — Сам я проследи как се отдалечава, после се провикна: — Г-жо Фицуилям, внимавайте къде ходите. Хотелът не е толкова безопасен, колкото ни се иска.

Тя се обърна и се втренчи в него.

Равнодушните му черни и безстрастни очи й отвърнаха със същото.

Обхвана я притеснение.

— Да не би… да ме заплашвате?

— Предупреждавам ви. — Обърна се и си тръгна.

Тя се огледа наоколо. Какво правеше той по този коридор? Тук беше апартаментът на Девлин. Нейният апартамент. Общият им апартамент.

И вратата зееше отворена. Бе влизал вътре и бе търсил нещо… но какво?

Сам беше странен човек. Изглежда нямаше много приятели. Не обичаше да говори за себе си. Говореше й заплашително. Може би наистина беше сериен убиец. Може би трябваше да сподели мнението си с Девлин.

Но какво да му каже? Познаваш секретаря си, нали?

Онзи, на когото се доверяваш. Държи се враждебно с мен и начинът, по който ме гледа, ме кара да си мисля, че не ме харесва.

Тя влезе в спалнята. И тук всичко си беше на мястото. Панталоните, ризите и дънките на Девлин висяха в гардероба заедно с нейните рокли. Бельото му беше в чекмеджето до нейните бикини. Той бе поръчал достатъчно дрехи — облекло, подходящо за всякакви случаи — така че да я задържи тук поне месец.

Може би трябваше да престане да се тревожи за Сам и да се концентрира върху Девлин. Дрехи за цял месец? Защо му е да я задържа тук толкова време? И каква беше цялата тази история за брака им? Е, да, мъжете лъжеха за щяло и за нещяло, но никога не стигаха чак до „и заживели щастливо“. Да подозира, че тя лъже за амнезията си и да се опитва да изтръгне истината от нея беше едно, но той го разправяше наляво и надясно. Не се ли безпокоеше какво ще стане, когато всичко това свърши, и трябва да обяснява какво са правили?

Дори тя самата не знаеше какво точно правят.

Въпросът отново прекоси съзнанието й.

Каква игра играеше Девлин? Може би трябваше да се опита да е малко по-предпазлива…